Подминах „Кемпърдаун“, градската градина, където се разхождаха мъжете и жените от средната класа, които живееха на „Кингсуей“, но не бяха чак толкова богати, че да си позволят посещение в самия Национален парк. В една отбивка край пътя мернах отрочетата им. Улични групи от младежи средна ръка, скупчени около приспособени за задвижване с етанол автомобили, по-стари от самите тях. Облечени в дрехи по последна мода, надрусани с наркотици последна мода, размахващи джобни пистолети последна мода. Те старателно се направиха, че не ме забелязват, докато профучавах край тях с бясна скорост. Жертва като мен не заслужаваше дори вниманието им.
Наближих пропускателния пункт на входа на Националния парк, който отвеждаше далече от мръсотията, клаустрофобията и близостта на големия град. Бях живял в парка до тринайсетата си година. Баща ми, пенсиониран военен, работеше като ловен водач, а майка ми имаше работилница за ремонт на рибарски лодки. Татко ме научи на всичко за дивата природа, научи ме как да оцелявам в нея, как да преследвам дивеча, да се ориентирам и да разпознавам отделните растения и животни.
След като някакъв недоволен клиент уби баща ми, майка ми нямаше достатъчно пари, за да останем да живеем в парка, и трябваше да се преместим в общинските жилища в квартала Финтри в Дънди. Тя едва успяваше да свърже двата края, като поправяше всякакви механически или електрически уреди, за да плаща наема и прехраната. По това време започнах да участвам в боевете. Бях на тринайсет. Майка ми е била инструктор по ръкопашен бой в парашутно-десантен полк и е от тайландски произход. Благодарение на всекидневните двучасови тренировки, в които като малък ме посвещаваше в тънкостите на тайландското бойно изкуство муай тай, се справях доста добре в боевете. Започнах да нося вкъщи все повече и повече храна, която купувах с парите от чистия ръкопашен бой без каквито и да било изкуствени приспособления. В крайна сметка постъпих в армията по собствено желание, в същия този Пети парашутно-десантен полк, в който беше служил и баща ми. Мислех си, че парите, които изпращам вкъщи, ще облекчат положението на майка ми, но съм се лъгал. Умря малко след това от някаква гадост, която бяха примесили към любимия й наркотик. Сега ми хрумва, че май не познавах човек, отишъл си от естествена смърт.
Въздухът започна да ухае все по-приятно и по-силно. Наближих пропускателния пункт. В далечината зад мен светлините на Дънди едва се мержелееха. Бариерите бяха спуснати, а полицаите вече се бяха прицелили в мен със своите карабини с електромагнитен импулс. Аз обаче не намалих скоростта. Напротив, продължих, но междувременно излъчих паролата за приоритетен достъп, която бе част от информацията, която майорът ми беше изпратил. Последва голямо оживление, докато бариерите се отдръпнат назад и полицаите се отместят да ми направят път, а аз профучах край бронетранспортьорите им.
Бях се измъкнал. Вдишах жадно студения нощен въздух, освободен от оковите на града. Моторът скърцаше по тесните пътеки, а от двете ми страни се ширеха поля. В далечината пред мен успях да различа тъмните очертания на възвишенията. Сякаш бях попаднал в друг свят. Дънди беше просто кошмарен спомен.
Около три мили по-надолу по „Купър Ангъс Роуд“, срещу една разорана нива открих „нещото, наподобяващо окоп“. Превключих мотора на тих режим, като намалих до последно звука от двигателя. С помощта на следите от хора и трактори се приближих максимално близо до координатите, с които разполагах. В крайна сметка се наложи да оставя мотора. Подпрях го внимателно и постоях до него известно време, докато привикна към звуците на извънградската среда, а после тръгнах пеш. Дори си помислих да извадя пистолет, но реших, че ще е твърде мелодраматично. Нощният покой ми действаше успокояващо.
Придвижвах се внимателно, но не чак толкова безшумно, колкото ми се искаше. Увеличих остротата на слуха и зрението си, като на равни промеждутъци сканирах околността с термограф. През останалото време киберочите ми бяха на режим за нощно виждане, което усилваше сиянието на луната и звездите в мрака. От време на време се спирах и изчаквах, за да дам възможност на нощните твари да свикнат с мен, а после продължавах напред.