— Курвенска интуиция, а? — изтърсих, но вече бе късно, а тя се усмихна.
— Може и така да се каже.
Мадж видя, че се държахме за ръце и повдигна вежди. Тя отново се изчерви и дръпна ръката си. Погледнах към леглото на Рану, но лицето му нищо не издаваше.
— Молим за извинение, но според нас ти си ядосан, защото той направо те спука от бой — каза Мадж и се усмихна.
— Е, не беше чак толкова лошо — измърморих, преди да погледна към Рану. — И какво, значи, първо ме пребиваш от бой, а после искаш да започнеш начисто и да работиш с нас?
Той поклати глава. Езичника и Мораг изглеждаха леко сконфузени.
— Тогава какво? — попитах.
— Реших да се присъединя към вас, докато слушах Мораг, когато седяхме на трапезата с Балор — отвърна той.
Бях го зяпнал, търсейки сили отново да проговоря.
— Преди двубоя! — изревах.
Рану кимна. Останах поразен секунда-две.
— Тогава защо, по дяволите, трябваше да се бием? — изумих се аз.
— Поради две причини — отвърна той спокойно. — Първата е, че мразя да не си изпълнявам мисиите, затова трябваше да се убедя, че и този път ще успея, както и стана.
— Приятел, не забравяй, че и ти стигна до болница.
— Стигна, само че не той беше с изтръгнатата ръка, с която едва не го пребиха до смърт — каза Мадж и отново се ухили.
Аз го изгледах кръвнишки.
— Извинявай — добави той.
— А втората? — настоях аз.
— За да не посрами Балор пред хората му — обади се Езичника.
Нещо не разбирах.
— Ако Рану беше преминал на наша страна от самото начало, щяхме да сме единствените виновници за бедата, сполетяла Ню Йорк, и тогава щяхме да послужим за урок на всички останали. А докато Рану привидно представлява Ролистън, Балор бе в правото си да изправи двете сили една срещу друга и да се направи пред хората си, че все още владее положението.
— Значи, са ме използвали за назидание!? — възмутих се аз.
— Да, обаче ние контролирахме нещата — обясни Езичника. — Или поне така предполагахме.
И тогава погледна Рану с укор.
Той сви рамене.
— Ядосах се, когато изгубих кукрито, завещано ми от прадедите.
— А не смяташ ли, че да изтръгнеш ръката ми от рамото и да се опиташ да ме пребиеш с нея до смърт, е малко прекалено за някакво си загубено ножче? — развиках се аз.
Рану не отговори веднага.
— Не и при създалите се обстоятелства. Още не ми е минало.
— На екрана изглеждаше добре — каза Мадж.
Работата беше там, че дори и Рану да казваше истината, а аз вече започвах да му вярвам, не можех просто така да забравя двубоя помежду ни. Не можехме да си стиснем ръцете и да кажем каквото било, било. Всеки път когато го погледнех, усещах болката в рамото. Премислих отново ситуацията. Не ми харесваше начинът, по който другите ме гледаха, сякаш очакваха одобрението ми. Реших да сменя темата.
— За какви тайни си говорехте с Балор? — попитах Мораг.
Тя се усмихна лукаво.
— Открих нещо, докато пресявах информацията, която Посланик отмъкна, когато избяга от Дайнъс Емрис. Балор сключил сделка с ЦРУ, за да не го закачат в Ню Йорк. От време на време върши за тях някакви неща, като им позволява при нужда да използват града. Обаче никой от хората му не знае това и той държи така да си остане.
Разбирах защо Балор настояваше за това. Ползваше се с репутацията на свободен човек, който може да се опълчва на цели правителства. Дори бях чувал да го наричат човека държава.
— А как вървят нещата с вашия „Бог“? — поинтересувах се аз.
Езичника не отговори, но погледна към Мадж.
— Пак се почна — промърмори той.
Предполагам, че го каза, защото и в армията винаги го държахме настрана от военните съвещания.
— Стига — обадих се аз. — Ако Лестърският удушвач е в играта, а вероятно сте казали на Балор и на половината Ню Йорк, не виждам защо и моят приятел да не знае. Аз гарантирам за него: той е железен.
— Той е журналист — възрази Езичника.
— Следователно не заслужавам доверие, за разлика от пиратите и човека, за когото смятахте, че работи за Ролистън — каза Мадж и отпи от бутилката с водка, а после я подаде на Мораг.
— Това е друго — измрънка Езичника.
— Аз мисля, че тайната на вашата операция е отишла по дяволите — казах, докато се любувах на Мораг, която пое голяма глътка от бутилката.