— Къде е той? — попитах.
— Не знам.
— Тогава защо казваш, че е жив?
Всички мълчаха.
— Защото Ролистън се нуждаеше някой да бъде заразен от Нинджа. След твоя процес поразпитах тук-там, говорих с двама от немците от специалните части и с един от американската група за борба с тероризма. Тези хора бяха служили в отряди, изтребени от Нинджа. И в двата случая Нинджата беше оставил по един жив от всеки отряд, след като ги беше заразил.
— Също както Грегър — прекъснах го аз.
Мадж кимна и продължи:
— И в двата случая Ролистън и Сивата дама се появили малко след това и търсели заразените, но и в двата случая, когато пристигнали, заразените вече били ликвидирани от другарите си. Нито германските, нито американските специални части желаели да рискуват.
На Ролистън му трябваше някой заразен, затова беше забъркал и нас в тази каша.
— А защо им е да заразяват хора и да позволяват на други да ги открият? Това някакво бактериологично оръжие ли е? — попитах аз.
— Най-вероятно — отвърна Мадж. — Дявол знае какво става в главите им!
Не се стърпях и погледнах Мораг, докато той казваше това. Тя не видя, но аз усетих погледа на Езичника върху мен.
— Значи, Ролистън държи някъде Грегър, който е заразен с извънземна бактерия? — отново попитах аз.
— Не знам, сигурно — рече Мадж и отпи голяма глътка от бутилката с водка.
— Обаче не знаеш къде е?
— Не.
Олекна ми. Дори и да беше жив, струваше ми се безсмислено да спасяваме Макдоналд. Това само щеше допълнително да влоши нещата. Олекна ми, че никому не бях длъжен с нищо. Мислено вече се извинявах на своя изчезнал приятел.
— Но мисля, че знам кой може да ни каже къде е — довърши мисълта си Мадж.
Езичника изстена. Стори ми се, че се досещаше за останалото.
— Кой? — не се стърпях.
— Всеки път когато Ролистън и Бран издирвали заразените от Нинджи, те били превозвани с хеликоптер…
— От двама откачени изроди — довърших вместо него и се сетих за Гиби и Бък, двамата киберселяндури от Американския юг, Нощните преследвачи от 160-ти полк за специални въздушни операции. — Мислиш ли, че те ще знаят къде се намира Грегър?
— Мисля, че те са изпълнявали заповед на Ролистън, когато са го откарали там. Или поне, когато ги видяхме за последно, точно това правеха.
Тогава се обади Езичника, който се надяваше думите му да прозвучат убедително.
— Защо не останем тук и не завършим започнатото, и да се тревожим за другото, когато му дойде времето?
Трябва да призная, че имаше право, дори нещо повече, и аз на драго сърце бих се съгласил с него, обаче понякога нещата не опират само до здравия разум.
— Много добре — каза Мадж.
— Мадж, знаеш ли къде можем да ги открием? — попитах аз.
Той отпи от бутилката. Чудех се колко ли е пиян, колко ли бутилки беше пресушил от сутринта.
— Преди знаех, бях по петите им. Бях готов да изкопча от двамата смотаняци, ако трябва със сила, онова, което исках да разбера, обаче Сивата дама ме навести и ми даде да разбера, че трябва веднага да се откажа от намерението си.
— Ето, информацията му е стара. Те вече са се преместили — замоли се Езичника.
— Къде са? — настоях аз.
В този момент вече си мислех, че не бих имал нищо против да проведа с тях един по-ожесточен разговор.
— Дезертирали от 160-ти полк…
— Ролистън сигурно ги е очистил — прекъсна го Езичника.
— Не, не е. Успели да дезертират и да се доберат до Подвижния град.
Мадж надигна бутилката и я пресуши на една глътка, след което я хвърли в кошчето за отпадъци.
Подвижния град беше място с не по-малко лоша слава от тази на управлявания от Балор Ню Йорк. Не беше точно място — макар да притежаваше размерите на голям град — а непрекъснато местещ се конвой от най-различни банди, крайпътни племена и други обявени извън закона хора. Властите не ги закачаха, защото те обикаляха само Пътищата на смъртта — плетеница от силно замърсени и облъчени с радиация земи на изток от линията, която свързваше езерото Еъри и Тексас — територия, смятана от хората, които в наши дни минаваха за нормални, предимно за необитаема. Езичника беше отгатнал мислите ми.