— Кое? — изрева нечий глас от вратата.
Погледнах нагоре и видях исполинската нечовешка фигура на нашия домакин, застанал на входа на болничното отделение. Беше вир-вода и оставяше по пода локвички от водата с дъх на гнилоч на Ню Йорк. В лявата си ръка държеше кукрито на Рану. Стори ми се, че за първи път зърнах щастливо изражение на лицето на Рану, но после се сетих, че не го бях видял как изглежда, когато ме е налагал почти до смърт с изтръгнатата ми ръка.
— Намерил си го — каза Рану и се ухили широко.
Балор се приближи до леглото му. От него се носеше неприятна миризма; Мадж и Рану бяха единствените, на които не им правеше впечатление.
— Ти го заслужи — каза Балор.
— Търси го цели три дни — обади се Мадж.
— Имаш прекалено много свободно време, така ли? — заядох се аз.
— Аз мисля, че е много мило — каза Мораг.
Зачудих се какво ли се криеше зад палавия й поглед, докато се опитвах да отпъдя внезапния изблик на емоция, която не исках да анализирам твърде сериозно.
— По-скоро налудничаво — подхвърли Мадж.
Балор изплези дебелия си език като на влечуго с цвят на синка от ударено.
— Каква прелест — измърморих под носа си.
Мораг ми хвърли убийствен поглед.
Балор прокара по езика си острието на кукрито и от него потече кръв. Всички гледахме втрещени.
— Защо го направи? — осмели се да попита Мадж.
— Защото кукрито не може да се върне в ножницата, освен ако не е било изцапано с кръв — отвърна Балор, докато кръвта продължаваше да изтича на капки от огромната му паст, а после подаде извития нож на Рану.
Той беше не по-малко изненадан от нас.
— Ами че то си беше изцапано с кръв — с моята кръв — обадих се аз.
Балор се обърна към мен.
— Сега по-жив ли се чувстваш?
Не се шегуваше.
— Ти какво, полудя ли, по дяволите? Едва не ме пребиха до смърт! Колкото и да ти е странно, от това не се чувствам по-жив от преди, просто всичко ме боли! — изкрещях и се изправих в леглото, но Мадж внимателно ме побутна да легна.
Балор се надвеси над мен, а лицето му беше сгърчено от гняв.
— Не ти ли бях казал, че изисквам от гостите си уважение? — изрева той.
— Че аз те уважавам и още как. Скапана откачалка! — изплюх се аз, преди да се задейства инстинктът ми за самосъхранение.
Той се замисли над думите ми. Предположих, че ще се пресегне към мен и ще ми причини болка.
— Добре — най-накрая каза той, но не и преди да ме облее студена пот, — чувствайте се добре дошли при мен и ми кажете от какво имате нужда.
Обърна се и излезе от помещението. Изведнъж почувствах страшна умора, неистова умора. Разбрах, че започна да ме унася. Потърсих Мадж с поглед. Той ми се усмихваше.
— Надруса ли ме? — попитах.
Той кимна. Аз бързо изпаднах в унес. Сякаш се спусках шеметно назад по тъмен тунел. Все по-далече и по-далече от тях. Последното, което чух, беше как Езичника опяваше на Мадж колко безотговорно е постъпил.
Изстрелях и последния патрон от полуавтомата. Нямах повече пълнители, а преди доста време бях изразходвал и последната си граната, затова хвърлих оръжието в калта. Обърнах се и прескочих развалините на нисък зид. От мига, в който се приземихме, непрекъснато отстъпвахме. Намирахме се сред останките на някакво градче, служило за център на разположените наоколо малки селски общини по времето, когато хората са били в състояние изобщо да отглеждат нещо. Сега представляваше множество от подобни на лабиринт ниски стени, остатък от сградите, които някога са подслонявали хората. През цялото време беше тъмно; Сириус Б висеше ниско в небето. Вършехме всичко — стрелбата и придвижването — автоматично, дори не се налагаше да се замисляме.
Издърпах ловния автомат „Бенели“ от калъфа, прикрепен с ремък на гърба ми, и изстрелях три откоса срещу Берсерките, които изскачаха насреща ни. Патроните с форма на стрели се забиваха във втвърдените им хитинови тела, а след това експлозивът във вътрешността им избухваше. Сякаш нещо Ги сдъвкваше отвътре. Действах по навик. Линиите на мерника от компютърната връзка попадаха върху следващото извънземно, огън и после още веднъж, докато не ми се наложи да презаредя. Въпреки че техният ответен огън беше пробил и малкото останало около мен прикритие. Въпреки многобройните ми рани. Въпреки че и бездруго с нас беше свършено.