Гледах Грегър, който тичаше срещу мен. Опитах се да го прикрия. Той се обърна и заглушителите ми се включиха, когато изстреля с релсотрона дълъг откос по прииждащите Берсерки. Видях няколко от Тях да се взривяват и да се превръщат в течност още в крачка. Грегър дръпна езичето за бързо освобождаване на ремъка на жироскопа. Цялата установка — релсотронът и боеприпасите — се свлече в калта. Той продължи да бяга и успя да извади от кобура на бедрото зачисленото му лично оръжие, и се приготви за стрелба. Прескочи стената, подхлъзна се в калта, след което отново успя да се покатери откъм нашата страна и започна да стреля.
Като повечето свързочници Шаз предпочиташе лазерното оръжие. Усещах лъчите му, докато изстрелваше снопове червена светлина в останалите живи Берсерки. Лазерната карабина „Тайлър“ с оптичен мерник беше настроена на честота, която направо да стопява целта, вместо да я прогаря. Виждах как втвърдената течна плът на улучените Берсерки се превръщаше в лепкава черна пара. Понеже имах достъп до линиите за свръзка на командния състав, чух го да извиква въздушни и артилерийски подкрепления за незабавното ни евакуиране. Усетих отчаянието в гласа му. Нямаше да има подкрепления. Разбирах смисъла на саможертвата, но не виждах какво щеше да спечели командването ни, изпращайки ни на подобна смърт.
Зад мен чувах дългите откоси на полуавтомата на Аш, придружени от стрелбата на автомата „Калашников“ на Мадж. Неговият АК-47 беше направен по подобие на някакво оръжие от времето на Последния човешки конфликт, с пълнител за 9-милиметрови куршуми, на който той много държеше. Берсерките ни приближаваха от всички страни и стесняваха обръча. Ние продължавахме да Ги изтребваме, да стопяваме числеността им, но Те не спираха да ни обстрелват. Горчивата ирония бе, че ако някой ден Те усвояха изкуството на военната тактика, на човечеството лошо му се пишеше.
Нагъсто изстрелваните шрапнели накараха Шаз, Грегър и мен да залегнем в калта в мига, в който ниската стена беше отнесена, и Те се втурнаха отгоре ни. Успях да застрелям от упор едно почти триметрово чудовище, преди да хвърля автомата „Бенели“ и да изкарам остриетата от кокалчетата на ръцете. Замахнах нагоре с такава сила, че пробих хитиновите плочки, както ни бяха обучавали, и моите напомпани мускули и протезата ми разкъсаха плочките, а върху мен се изля черна течност.
Макар и с мъка, успях да отблъсна умиращото извънземно настрани. Скритият зад него Берсерк замахна към твърдия ми нагръдник с единия от крайниците си, на чийто край имаше оръжие с шипове. От силния удар плочката се пропука, а инертният костюм отдолу се втвърди. Паднах по гръб в калта, прибрах остриетата обратно в кокалчетата си, извадих лазерния пистолет и мастодонта и стрелях. Мина малко време, но накрая атакуващият ме Берсерк се строполи по гръб в калта.
Успях да се изправя, преди следващият да ме нападне и да ме запрати на земята прострян по очи. Хвърлих пистолетите и го наръгах няколко пъти, докато подсилените му нокти се опитваха да ме изстържат от защитната ми броня. Продължавах да забивам остриетата си в него дълго след като беше престанал да мърда и целият се беше разтекъл върху мен. Замириса на изгоряла пластмаса.
Накрая съществото се разтвори отгоре ми. Както винаги, Грегър беше до мен и успя да ме изправи. Всичко беше утихнало. Вдигнах оръжията си от земята, докато гледах Грегър да почиства черната течност от острието на щика си с форма на меч. Шаз правеше същото със своя кирпан. Мадж зареждаше автомата си, а Аш просто зяпаше отвъд ниската стена.
— Какво има? — попитах.
Тишината ми се стори подозрителна. Вече почти се беше стъмнило. Започваше кратката нощ на планета от система, която имаше две слънца.
— Те просто си седят там — отвърна Аш и поклати глава.
Мадж стана.
— Залегни! — изсъскахме в един глас тримата с Грегър и Аш.
— Аш те само си стоят — рече Мадж.
Известно време ги наблюдава. Замислих се дали не беше много надрусан и какво беше взел този път. Стигнах пълзешком до мястото, където стоеше, като стисках автоматичния пистолет в двете си лакътни сгъвки. Надникнах над ниския зид. Мадж и Аш бяха прави. Берсерките стояха там и се поклащаха, сякаш полюлявани от невидим вятър, на около двеста метра от нас. Помежду ни лежаха множество локви от черна, гъста, мазна на вид течност, които свидетелстваха да убитите от нас Техни другари. Едно чувство, което не бях изпитвал от доста време, се надигаше у мен въпреки умората — любопитство.