— Чувал ли си за нещо подобно? — попитах Мадж, който гледаше небето напрегнато.
Попитах него, защото беше от малцината, които се интересуваха и от другото лице на войната. Той поклати глава.
— Съмнявам се, че ни чака нещо добро — измърмори Аш с тежкия си бирмингамски акцент.
— Какво смяташ да правиш? — попита Грегър.
Нямах представа. Те очевидно ни превъзхождаха, така че беше безсмислено да продължаваме да се бием. Вдигнах рамене.
— Пригответе се. Поправете себе си и оръжието си, колкото ви е възможно, проверете боеприпасите, заредете вторичните и третичните оръжия. Шаз, знам, че няма смисъл, но продължавай да поддържаш връзка с командването. Ако ни остане време, може да похапнем малко супа.
— А после? — попита Аш.
Чух как Мадж се изхили.
— Ако още не са ни убили и ако продължат да се правят на глупаци, ще се върнем в базата и ще видим дали ще успеем да хванем последната совалка.
— В противен слагай оставаме на тази планета заедно с множество разгневени бесове — допълни Шаз.
— Къде се дяна Аш? — чух да пита Мадж.
След това видях ужаса върху лицето на Грегър и чух Шаз, който изпищя. Завъртях се и извадих пистолета. Видях Мадж, който с увиснало чене зяпаше остатъци от нещо, което можех да определя единствено като тъмно оцветен въздух.
— Нещо я всмука — прошепна Мадж.
— Мадж! — извика Грегър, докато насочваше полуавтомата си към тъмно оцветения въздух. — Нужен си ни жив!
Това като че ли извади Мадж от унеса. Той залитна назад, вдигна своя калашников и го насочи към нещото. От него излезе червен лъч, който прониза като копие част от тъмно оцветения въздух и го превърна в лепкави па̀ри.
— Никой да не стреля! — извиках. — Шаз, ти охранявай тила. Искам да знам какво правят останалите от Тях.
Шаз ме зяпаше неподвижно.
— Шаз!
Той вдигна очи и ме погледна, очите му бяха станали огромни от изкуствените лещи, след което кимна. С помощта на разделения на части екран на вътрешния ми дисплей успях да надникна през камерата на неговата каска. Берсерките все още удържаха своя периметър. Тъмно оцветеният въздух не беше трепнал. Стоеше си на мястото, където за последно видяхме Аш.
— Мадж, какво стана? — настоях аз, ругаейки, но без да обвинявам журналиста, задето беше избрал точно този момент да се надруса. Изглежда, че по-лесно понасяше войната като халюцинация. Кокалчетата му бяха побелели от натиска върху автомата.
— Мадж, искаш ли сега да дойда при теб и да те пребия от бой? — попита тихичко Грегър.
Изглежда, това подейства. Като че ли всички слушахме какво ще каже Грегър, независимо дали бяхме надрусани, или не.
— То се появи зад гърба й — прошепна Мадж, но аз чувах ясно думите му по мрежата за свръзка с тактическото звено. — И просто я засмука.
На вътрешния ми дисплей камерата на каската на Шаз се премести от Тяхната зона към тъмно оцветената въздушна маса.
— Шаз — извиках.
Свързочникът насочи отново камерата към зоната. Мадж пак се изхили. Едва се удържах да не го застрелям.
— Сякаш нещо изкриви пространството — обади се журналистът, — дребно изкривяване на пространството.
Двамата с Грегър се спогледахме. Аш се изтърси от стълба тъмно оцветен въздух, или по-точно онова, което беше останало от нея. Цялата беше обляна в собствената си кръв. Тялото й зееше като огромна рана, сякаш някой беше пробол плътта й на безброй места. Започнахме да стреляме и пламъчетата от дулата на оръжията ни озариха нощното небе.
Отново дойдох в съзнание. Но този път на края на леглото ми стоеше само един човек. Мораг. Бърникаше по някакъв автоматичен пистолет. Беше седнала по турски на леглото и на хълбока й беше закрепен кобур.
— Откъде взе това? — опитах да кажа, но от устата ми излязоха само неясни звуци.
Тя ме погледна, пусна обратно предпазителя на пистолета и го пъхна в кобура.
— Балор ми го даде — отвърна, — но не знам защо.