— Някои хора имат склонност да правят подаръци на хубавите момичета — продължих със заваления си говор.
Постепенно започнах все по-ясно да произнасям думите. Но каквото й да кажех, май беше не на място, съдейки по изражението на лицето й. Погледнах към съседното легло. Рану го нямаше.
— Къде е оня туги? — попитах, но дори и на мен самия това, което чух, ми се стори достойно за съжаление.
Мораг ме погледна. Видя ми се ядосана.
— Двамата с Балор отидоха някъде да се правят на воини.
Тя понечи да стане.
— Мораг, почакай.
Тя спря и ме погледна.
— А не ти ли дадоха и къса сабя към това нещо? — казах и кимнах към пистолета. — Или пиратска превръзка?
Тя се усмихна накриво, но не седна.
— От колко време седиш при мен?
Тя вдигна рамене.
— От известно време.
Не можах да преценя дали беше бясна, или се смути.
— По-добре ли беше, когато бях в безсъзнание? — попитах.
— На мен тогава повече ми харесваш — каза тя и се усмихна.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Уплаших се за теб — успя да каже, но после се смути.
— Аз също се уплаших за себе си.
— Не ми беше приятно да гледам какво правят с теб.
Въпреки че беше видяла доста насилие, понеже беше израснала във Финтри и на нефтените платформи, не беше обръгнала. И чак тогава разбрах какво искаше да ми каже. Наистина бях голям глупак.
— Не ти беше приятно да гледаш това, което правех аз? — казах.
Тя обмисли отговора си, макар че той беше изписан на лицето й.
— Мораг… — започнах.
— Аз съм голяма егоистка.
Тя се изправи.
— Почакай — казах и тя спря. — Мораг, погледни ме.
Но тя не ме погледна.
— Моля те. — Не видях лицето й. — Никога няма да те нараня. Разбираш ли?
Най-накрая тя кимна.
— Моля те, седни, постой при мен.
Опитах се да не звуча твърде умоляващо и тя отново седна на леглото. Изобщо не се изненадах от последвалото неловко мълчание, но след миг тя отново ме погледна.
— Аз няма да ти позволя — каза със стоманена непоколебимост в гласа.
Заяви го съвсем категорично. Никога повече нямаше да бъде нечия жертва. В първия миг се засегнах. Не исках да ме възприема по същия начин, както другите задници, които беше срещнала в краткия си живот, но може би наистина и аз не бях по-различен. Накрая кимнах и се усмихнах.
— Значи, Балор ти харесва? — попитах възможно най-небрежно след кратката пауза.
Мораг се засмя.
— Само те дразнех — каза тя.
Браво на теб, помислих си.
— А Рану защо се държи така с теб? — попитах.
— Май ме взема за някакъв пророк — отвърна тя, с нещо средно между свян и доволство.
— Аха! Е, на Езичника пак няма да му хареса.
Тя вдигна рамене. Усетих, че отново потъвам, само че този път всичко ставаше много по-естествено. Това си беше най-обикновена умора.
17.
Подвижния град
Нямаше да ни бъде трудно да открием Подвижния град.
Балор ни беше дал достъп до платен сателит, за да проследим огромния конвой. Освен това как можехме да пропуснем радиоактивното замърсяване на облака прах, който можеха да вдигнат само такъв невероятен брой превозни средства.
Сбогувахме се с нашия психотичен благодетел край бреговете на онова, което беше останало от щата Ню Джърси, близо до мястото на някогашния град Нюарк. Балор ни беше осигурил превозни средства, оборудване за радиационна защита и разни други джунджурии, които все щяха да послужат за нещо. Машините, както по-голямата част от екипировката ни, бяха намазани с дебел слой антикорозионно покритие — в противен случай не биха изтраяли и ден по Пътищата на смъртта. Струва ми се, че Балор ни помагаше, защото се притесняваше, че може да разгневим още някого и дори да предизвикаме хаос. Като изключим това, че ми се наложи да прекарам пет дни в болница, беше се проявил като много добър домакин.
От седалката си върху ниския мотор, подарък от Балор, гледах как Рану изкарва бронираната спортна кола от плоскодънната лодка. Мадж седеше на предната седалка и държеше в едната ръка бутилка водка, а в другата димеше някакъв наркотик, който той вдишваше. Не се радвах кой знае колко на присъствието на Рану, но от опит знаех, че е способен боец, а рано или късно, щеше да ни бъде крайно необходим.