Балор и Езичника стояха до мен. И двамата и дума не обелваха. Балор благоволи да ме удостои с една от зъбатите си усмивки, от които се чувствах неловко. Той смяташе, че ми е дал много ценен житейски урок. И беше прав: ако някога отново имах спречкване с Рану, щях да го застрелям в гърба, доста пъти — по възможност, докато спи. Забелязах как Балор гледаше Мораг, когато тя излезе от плоскодънната лодка и тръгна към нас.
— Балор — казах, решен на всяка цена да узная нещо. Чудовището извърна главата си към мен. — Носи се една история за теб. Искам да разбера дали е истина.
— Коя от всичките? — изръмжа той.
— Виждал ли си се някога със Сивата дама? Искам да кажа…
— Разбрах какво искаш да кажеш — отвърна Балор.
Езичника гледаше и двама ни с лека тревога. Мораг вече беше при нас, а дрехите и бронята, които беше успяла да отмъкне, лежаха покрити под пончото, което беше част от екипировката й за оцеляване във враждебна среда. Балор обмисляше как да ми отговори. Всички изглеждахме много елегантни в екипите си за радиационна защита, които ни предпазваха и от мръсния въздух — наметала тип пончо, или, както в моя случай, дълги шлифери тип дъстери.
— От Сивата дама ме побиват тръпки — най-накрая рече Балор. Е, не беше това, което исках, но вероятно си го заслужих, задето се опитах да се направя на умник. — Пък и аз не виждам друга освен Маганту.
Този път гледаше към Мораг.
После се обърна и тръгна обратно към водата.
— Коя е Маганту? — попита Мораг, която беше чула само последната част от разговора.
— Маганту е голяма бяла акула от легендите на полинезийските народи — рече Езичника.
Гледахме как Балор нагази във водата. Небето беше ясно, безоблачно и сиво. От другата страна на водата се виждаха пречупените кули и сивеещите каньони на Ню Йорк. Балор изчезна под водата. Нагласих филтъра върху лицето си и прикрепих здраво големите защитни очила. Рану даде газ и спортната кола на четири колела отпраши нагоре по малкото прашно нагорнище, което ни изведе навътре в сушата. Хората на Балор оттласнаха плоскодънната лодка от брега.
Пъхнах свързващия кабел в един от контактите на тила си, а другия — в интерфейса на мотора. И колата, и моторът бяха типично американско производство — по стил и параметри, без ръчно управление.
— Да вървим — обърна се Езичника към Мораг. — Ще можем да поработим в колата.
Мораг не му отвърна. Вместо това пристегна маската и предпазните си очила и се качи на мотора зад мен. Езичника се ядоса, но не каза нищо. Тръгна към колата, а Мадж излезе, за да му направи място да седне отзад. Стана ми приятно. Мораг закопча личното си оръжие за мотора от другата страна на автомата „Бенели“, който бях купил от един от многобройните пазари за оръжие в Ню Йорк. След това ме хвана с ръце през кръста.
— Следобед аз ще карам — каза, когато пришпорих мотора и се понесохме по пътищата на Джърси, а останалите ни последваха със спортната кола.
Зад гърба си чух радостния възглас на Мадж.
Пейзажът пред нас носеше белезите на опустошението. Следите от тежкия удар, който корпорациите и екваториалните държави бяха нанесли върху останките от тежката промишленост на Америка от времето на Последния човешки конфликт. Бяха използвали ядрено, биологично и химично оръжие. Като се прибави към това и замърсяването преди и след Последния човешки конфликт, вследствие на абдикирането на държавата от промишлеността — отчаян опит на американското правителство да задържи отслабващата си икономическа мощ, — тази част от страната бе превърната в пустееща земя, за която никой не примираше. И затова хората, за които никой не примираше, се бяха заселили в нея.
По-голямата част от територията беше посипана с подобна на пепел бяла прах. Небето беше изпъстрено с наситени, неестествени цветове и всичко изглеждаше зловещо и запуснато — от далечните небостъргачи и безлюдните предградия, до изоставените рафинерии и електроцентрали. Сякаш бяхме сами на света. За мое учудване гледката ми харесваше. Виж, начинът, по който Мораг управляваше ниския мотор с помощта на софтуера, ми допадаше по-малко. Въпреки че Рану и Езичника се оплакваха повече от Мадж като шофьор; когато той и Мораг решиха да се състезават, разбрах какво са имали предвид.
Пътувахме на запад, към вътрешността на Америка. Напредвахме бавно, тъй като по-голямата част от пътищата бяха отчасти препречени от отпадъци. Изоставените автомобили по Пътищата на смъртта бяха избутани встрани, вероятно от преминаващия конвой на Пътуващия град. На места обаче все още зееха кратери, стърчаха останки от сгради, които бяха твърде тежки, за да бъдат отместени, разрушени мостове и разбира се, като цяло трябваше да търпим последиците и от лошия ремонт на пътищата. С помощта на сателита разбрахме, че бавно местещият се конвой се придвижва към руините на градчето Трентън, близо до границата между Ню Джърси и Пенсилвания. Тя се охраняваше и защитаваше яростно от самото американско правителство.