Джеймс Ванситарт се усмихна.
— Нямам въпроси — каза той и облекченият полицай зае мястото си в дъното на залата. Вторият свидетел беше униформеният инспектор. Госпожица Сундаран разпита и него. Накрая Ванситарт се изправи.
— Господин инспектор, когато пристигнахте на местопрестъплението, на улицата бяха ли се събрали зяпачи?
— Да.
— С вас имаше ли други полицаи?
— Да. Общо бяха десет.
— Инструктирахте ли ги да разпитат всички присъстващи, за да открият евентуални свидетели на нападението?
— Да.
— Пратихте ли също така своите десетима колеги във всички апартаменти и къщи с изглед към местопрестъплението?
— Да.
— Навлизайки в самия квартал по уличката, по която са избягали престъпниците, колегите ви продължиха ли да търсят свидетели?
— Да.
— Общо колко часа отделихте за това?
— Отзовах групата, когато се стъмни, около осем часа вечерта.
— Значи вашите десет полицаи близо шест часа са спирали пешеходците из квартала и са чукали по вратите, така ли?
— Да.
— И за това време откриха ли поне един свидетел, който да е видял или нападението, или мъже, отговарящи на описанието на моите клиенти?
— Не.
— Значи след като сте разговаряли с повече от сто души, вие не сте открили абсолютно никакви доказателства, които да свързват моите клиенти с времето и мястото?
— Не.
— Благодаря ви, господин инспектор. Нямам повече въпроси.
Следващият бе Джак Бърнс. Той описа действията си до самото предявяване на обвинение в убийство срещу Прайс и Корниш. Ванситарт пак се изправи.
— Провели сте много подробно разследване, нали, господин Бърнс?
— Надявам се.
— Не сте оставили нищо непроверено, нали?
— Ще ми се да мисля така.
— От колко полицаи се състоеше групата за оглед?
— От десетима.
— Но не са открили следи от кръвта на господин Прайс нито на самото местопрестъпление, нито наоколо, така ли?
— Да.
— Значи имаме счупен нос, от който шурти кръв като от фонтан, и нито една капчица не пада на земята, така ли?
— Поне ние не успяхме да открием.
Бърнс беше достатъчно опитен, за да не се хваща на адвокатски въдици.
— Господин Бърнс, моят подзащитен ще ви каже, че капки от неговата кръв не са били открити на мястото на престъплението, защото не си е счупил носа там. По простата причина, че въпросния вторник не е бил в Медоудийн Гроув. Вижте, господин Бърнс…
Вместо въпрос Ванситарт изнесе кратка реч. Той знаеше, че не присъстват съдебни заседатели, които да впечатли. Говореше на магистрат Джонатан Стийн, който безизразно го наблюдаваше и си водеше бележки. Госпожица Сундаран бясно пишеше.
— Навлизайки в самия квартал, вашата група търси ли нещо друго, което убийците може да са изпуснали?
— Да.
— И колко чувала успяха да напълнят?
— Двайсет.
— Грижливо ли проучихте съдържанието им?
— Да.
— И в тези двайсет чувала имаше ли поне едно доказателство, което да свързва моите подзащитни с времето и мястото?
— Не.
— Но въпреки това по обяд на другия ден енергично сте започнали да издирвате господата Прайс и Корниш, за да ги арестувате. Защо?
— Защото между единайсет и дванайсет на другия ден имах разпознати двама заподозрени.
— По снимките от Криминалната архивна служба ли?
— Да.
— Разпознал ги е собственикът на един местен магазин, господин Виджей Пател, нали?
— Да.
— Кажете ми, господин инспектор, колко снимки разгледа господин Пател?
Джак Бърнс направи справка с бележките си.
— Седемдесет и седем.
— Защо толкова?
— Защото на двайсет и осмата снимка господин Пател разпозна Марк Прайс, а на седемдесет и седмата — Хари Корниш.
— Седемдесет и седем ли са младите бели мъже, които са привличали вниманието на полицията в Североизточния район на Лондон?
— Не.
— Повече ли са?
— Да.
— Онази сутрин колко снимки имахте на разположение, господин Бърнс?
— Около четиристотин.
— Четиристотин. И все пак сте спрели на седемдесет и седмата.
— Господин Пател беше абсолютно сигурен.
— И все пак господин Пател не е имал възможност да види останалите триста двайсет и три снимки, нали?