— Да. Но вътре открихме два отпечатъка от Корниш.
— Значи отпечатъците на господин Уитъкър са били оставени, когато е държал портфейла в ръка? И не са били размазани от пъхане в тесен джоб, така ли?
— Така изглежда.
— Отпечатъците на господин Корниш са били оставени по същия начин и също са останали чисти, защото впоследствие портфейлът не е бил прибран във вътрешен джоб, нали така?
— Така изглежда.
— Ако човек, който бяга от местопрестъпление, отвори портфейла, извади съдържанието му и после напъха портфейла в задния джоб на дънките си, отпечатъците по външната повърхност на пластмасата ясни ли щяха да останат?
— Да.
— Но грубият плат, тесните джобове на дънките и движението от тичането няма ли да доведат до размазването на тези отпечатъци в рамките на… да речем, малко повече от половин километър?
— Възможно е.
— Значи, ако на малко повече от половин километър оттам нашият беглец извади с палец и показалец празния портфейл от задния си джоб, за да го хвърли, ще остави отпечатъци само от палеца и показалеца си, така ли?
— Да.
— Но ако някой го намери и остави собствените си отпечатъци по пластмасовата повърхност, не може ли да размаже отпечатъците от палеца и показалеца?
— Може.
— Виждате ли, във вашия доклад се казва, че имало размазани отпечатъци, препокрити с по-късни, които можели да са от ръката на друг човек.
— Това са само размазани отпечатъци. Онези отдолу може да са на собственика или на Корниш.
Стомахът на Джак Бърнс се сви. Госпожица Верити Армитидж. Тя беше вдигнала падналия портфейл от пода на цветарския си магазин.
— Господин Адамс, портфейлът е бил изваден от джоба на починалия малко след два часа във вторник. В сряда по същото време или малко по-късно господин Корниш е бил арестуван. В такъв случай трябва да е оставил отпечатъците си по портфейла в рамките на тези двайсет и четири часа, нали така?
— Да.
— Но портфейлът е открит едва в неделя сутринта. Трябва да е лежал в тревата между четири и половина и пет и половина дни. И въпреки това отпечатъците са били ясни.
— Нямаше признаци от размиване с вода. При сухи условия това е напълно възможно.
— Тогава можете ли с точност да кажете дали отпечатъците на господин Корниш са били оставени върху пластмасата във вторник следобед или в сряда сутринта?
— Не.
— В сряда сутринта двама младежи се разхождат по Мандела Роуд и виждат в канавката пластмасов портфейл. От съвсем естествено любопитство единият спира и го вдига. Отваря го, за да види какво има вътре. Оказва се, че е празен. Портфейлът е евтин, не струва нищо. Младежът го хвърля високо над металната ограда, която отделя Мандела Роуд от някакъв запустял участък, той пада на десетина метра навътре и остава във високата трева, докато в неделя не го открива едно куче. Възможно ли е?
— Ами…
— Да или не, господин Адамс? Отпечатъците щяха ли да са същите като онези, които сте открили?
— Да.
Поредното послание за Джонатан Стийн. Това бе версията, която щеше да изложи Хари Корниш, и тя напълно обясняваше отпечатъците по портфейла. Джонатан Стийн замислено си водеше бележки.
Оставаше Виджей Пател. Разпознаването на заподозрените и показанията му бяха недвусмислени. Госпожица Сундаран стъпка по стъпка му помогна да повтори видяното. Бърнс се отпусна. Щеше да се стигне до същински процес. Ванситарт се изправи.
— Господин Пател, вие сте честен човек.
— Надявам се.
— И ако приемем, ако просто приемем, че е възможно да сте допуснали грешка, нали няма да сте толкова горд, че да не допуснете тази възможност?
— Надявам се.
— В показанията си казвате, че съвсем ясно сте видели господин Прайс, защото е бил обърнат към вас.
— Да. Падаше се от дясната ми страна, откъм витрината, три четвърти обърнат към мен.
— Но също така е бил обърнат и към нападнатия. Значи нападнатият е бил с гръб към вас. Точно затова по-късно не сте били в състояние да помогнете за разпознаването му, нали?
— Да.
— И казвате, че вторият нападател, който според вас е господин Корниш, е стоял зад нападнатия. Значи и той е бил с гръб към вас, така ли?
— Ами… да.
— Тогава как сте видели лицето му?
Господин Пател се смути.
— Тогава не го видях. Видях го чак когато започнаха да го обикалят и да го ритат.
— Господин Пател, ако вие ритахте някого на земята, накъде щяхте да гледате?
— Ами, към ритания.
— С други думи надолу, нали?
— Да.
— С позволението на съда. Господин Корниш, бихте ли се изправили?
Хари Корниш стана от подсъдимата скамейка, както и служителят на затвора, за когото бе закопчан с белезници. Стийн се сепна, но Ванситарт, не му даде възможност да възрази.