Нужно е време, за да слезеш от втория на първия етаж, защото има няколко асансьора, обикновено заети. Джак Бърнс случайно успя пръв да стигне долу. Направо се пръскаше от яд.
Свободните граждани Прайс и Корниш наперено излязоха от асансьора и като се зъбеха и псуваха, тръгнаха към вратата. Бърнс се обърна.
Бандитите едновременно му показаха среден пръст.
— Педал долен! — извика Прайс. После двамата излязоха на Хайбери Роуд, за да се запътят към порутеното си жилище.
— Наистина неприятно — тихо каза някой. Бърнс погледна грижливо сресаната руса коса, ленивите сини очи и спокойното, самоуверено лице и се изпълни с омраза към Ванситарт и всички като него.
— Надявам се, че се гордеете със себе си, господин Ванситарт. Те са убили онзи безвреден старец. Със сигурност. И благодарение на вас пак са на свобода. До следващия път. — Гневът му кипна и той изобщо не си правеше труд да го скрие с учтивост. — Господи, не изкарвате ли достатъчно от процесите на свръхбогаташите? Защо трябва да идвате тук като служебен защитник и да пускате тия зверове на свобода?
В сините очи на Ванситарт нямаше подигравка, а нещо като съчувствие. И адвокатът направи нещо странно — наведе се и прошепна няколко думи в ухото на Бърнс. Детективът усети ухание на скъп, дискретен парфюм.
— Това може да ви изненада, господин Бърнс — каза Ванситарт, — но е свързано с триумфа на правосъдието.
После излезе през въртящата се врата. Сякаш по даден знак на улицата се появи бентли с шофьор зад волана. Адвокатът хвърли дипломатическото си куфарче на задната седалка и се вмъкна вътре. Автомобилът потегли.
— Триумф, дръжки — изсумтя Бърнс.
Беше време за обяд. Бърнс реши да извърви пеш трите километра до участъка. По средата на пътя чу пейджъра си. Търсеха го от службата. Детективът се обади по мобилния си телефон. Отговори му дежурният.
— Един образ иска да те види. Казва, че познавал покойния.
Оказа се възрастен пенсионер, лондончанин до мозъка на костите. Бърнс го завари в една от стаите за разпити — човекът спокойно си пушеше под табелката с надпис „Пушенето забранено“. Веднага го хареса. Казваше се Албърт Кларк, „но всички ми викат Ноби“.
Бърнс и Ноби Кларк седнаха един срещу друг на масата. Детектив-инспекторът отвори бележника си.
— За протокола, пълното ви име и адрес.
Когато чу квартала, в който живееше Ноби, Бърнс спря.
— Уилздън ли? Но това е страшно далеч оттук.
— Знам аз къде е — отвърна пенсионерът. — Нали живея там.
— Ами убитият?
— Разбира се. Нали точно там се запознахме.
— И сте били толкова много път, за да ми разкажете за него, така ли?
— Стори ми се редно, щото човекът е гушнал букета — отвърна Ноби. — Трябва да пипнете копелетата, дето са го убили.
— Залових ги — каза Бърнс. — Съдът преди малко ги освободи.
Кларк се смая. Детективът откри пепелник в едно чекмедже и старецът угаси фаса си.
— Това хич не ми харесва. Не знам докъде ще я докара тая проклета страна.
— И не сте единственият. Добре, да се върнем на убития. Как се казваше?
— Питър.
Бърнс започна да пише.
— Питър кой?
— Не знам. Никога не съм го питал.
Детективът бавно преброи наум до десет.
— Според нас онзи вторник той е отишъл да занесе цветя на един гроб. Знаете ли дали гробът е на майка му?
— Не. Той нямал родители. Изгубил ги като малък. Сираче. Отгледали го в „Барнадоус“. Сигурно имате предвид леля му Мей. Една от гледачките в сиропиталището.
Бърнс си представи осиротялото момченце и милата жена, която се опитва да възстанови съсипания му живот. Двадесет години след смъртта й той бе продължавал на рождения й ден да носи цветя на гроба й. Преди осемнадесет дни това му беше струвало живота.
— И къде се запознахте с Питър?
— В бюрото.
— В кое бюро?
— За социално осигуряване. Всяка седмица седяхме един до друг. Даваха ни столове. На мен заради артрита, на него — заради куция крак.
Бърнс можеше да си ги представи седнали в Бюрото за социално осигуряване в очакване навалицата да оредее.
— И докато седяхте и чакахте си приказвахте, така ли?
— Да.
— Но не сте го питали за фамилното му име.
— Не. И той никога не ме е питал за моето.
— Пенсията си ли ходехте да получавате там? За какво ходеше той?
— За инвалидна пенсия. Имаше трийсет процента инвалидна пенсия.
— Заради крака. Казвал ли ви е как е окуцял?