Добре. Думата потръпна в пръстите му, щом грабна сабята на офицера. Чувстваше се прекрасно. Зъл. Отмъстителен.
Той се обърна. Сабята му се изви и пресрещна звънко един флотски меч. Мерик завъртя ефеса около китката на новия войник. Дръпна веднъж и мъжът падна. Сабята му издрънча на пода и Мерик я вдигна.
Вече имаше два меча. Шансовете му се подобряваха.
Но шепа войници се прицелиха в него с арбалетите си.
Той удари един ритник. Прас! Една маса се счупи на пода и още две чаши с волски чай полетяха във въздуха. Стрелите заваляха и Мерик се скри зад преобърнатата маса. Тя изскърца, гарафите се пръснаха, пламна огън и светлина.
Една от свещите в полилея беше паднала във волския чай. Скоро между Мерик и войниците лумна огнена стена.
Тъкмо време да скочи зад бара. Той пусна сабите, сетне се прехвърли зад тезгяха, за да усети жегата и да чуе рева на истинската, необуздана ярост.
Кръчмата пламна за секунди.
Присвил очи срещу дима и огъня, Мерик затърси зад бара следи от Гарън. В ъгъла черната врата продължаваше да го зове. Сенките продължаваха да пеят.
При тази мисъл цялата сила на Мерик се разбуди. Въздухът нахлу, носейки искри. Той изскочи иззад бара и с всичката бързина на мускулите и магията си се понесе към четиримата войници, които стояха между него и ъгъла в дъното.
Единият войник се опита да избяга. Мерик замахна с ветровете си като с камшик. Двамата мъже се строполиха.
Шансовете му отново се подобриха. Той не устоя — усмихна се широко и погълна гъст, парещ дим. Огън, дим, пламъци — това бяха неговите елементи. Неговите приятели. Той се бе родил от тях, създание наполовина от плът, наполовина от сенки. Към тези елементи щеше да се върне той.
Остър като бръснач.
Последните двама изстреляха арбалетите си. Мерик не успя да се дръпне навреме, стрелите се забиха в корема и в бедрото му. Но в прилив на сила, която се разля в тялото му, сенките се събраха във вените му.
Мерик има време, колкото да си помисли: Няма болка. После изтръгна и двете стрели и продължи. Мина през вратата в ъгъла, която бе почти недостъпна заради гъстата димна завеса и огъня.
Ярост идваше.
Вивия седеше на бюрото си в Иглената кула и отново правеше изчисленията, които беше вписала преди няколко дни. Предишните мрачни, отрицателни суми скоро щяха знаменателно да се обърнат в положителни. И макар че стомахът я свиваше лекичко при мисълта, че бе скрила от баща си последните пратки на Лисиците, в гърдите й се разливаше топлина, която набързо удави вината.
Така или иначе укритите резерви в хранилището накрая се бяха превърнали в огромна загуба, затова Вивия не виждаше причина да продължава да трупа провизии. Точка по въпроса.
С доволно скръъъц тя вписа количеството на пристигащите храни. После и новата обща сума.
По стълбите се чу тропот от бързи, стремителни стъпки. И тогава влетя Стикс.
— Сър! — рече тя запъхтяно. — Прослсдих момчето, спътника на Ярост. Трябва да дойдете. Веднага.
Вивия скочи на крака. Листата се разхвърчаха.
— То къде е?
— Тук. В Иглената кула.
И без да я дочака, бялата й глава изчезна от поглед, преди принцесата да стигне до вратата. А когато стигна долното стъпало на виещото се стълбище, Стикс и нейните дълги крака вече бяха наполовина вън от коридора.
Като подтичваше, Вивия успя да я догони тъкмо когато Стикс сведе глава и влезе в кухнята. Пара, жега и глухо дрънчене на ножове заляха принцесата. Хората спираха да й се усмихнат, да се поклонят, да направят реверанс или да отдадат чест. Но Стикс продължаваше да бърза и Вивия я следваше.
Подминаха бумтящите печки, после рафтовете с провизиите за деня. Накрая стигнаха до вратата на избата в най-мрачния ъгъл. Двама войници стояха на пост.
— Момчето излезе ли? — попита Стикс.
— Не, сър! — излая единият, а другият извика:
— Никой не е минавал оттук, сър!
— Добре.
Стикс се наведе, за да мине през свода. Вивия я последва и камъните закачиха косата й отгоре. Сенките закриха очите й.
— Момчето слезе тук долу — прошепна Стикс, докато се придвижваха дебнешком. — Ще го притиснем. Ще го използваме като примамка за Ярост… Тук няма никой — Стикс скочи от последното стъпало. После се завъртя. — Празно е.
Съвсем вярно. Фенерът осветяваше пустеещата четвъртита изба, която беше прекалено тясна някой да се скрие в нея. Човек не можеше да се побере нито върху подпрените за стените рафтове, нито зад тях.
— Кълна се — шепнешком изсъска Стикс повече на себе си, отколкото на Вивия, — че онова момче слезе тук. Хората ми са го изпуснали.