Тя се спусна към стълбите.
— Стой — Вивия тръгна с източен врат към полицата точно отпред.
Тя бе извита настрана и в процепа между нея и другите рафтове пълзяха паяци. Един по един. И стоножки също.
В миг Вивия вклини пръстите си зад дървото. Дръпна. Етажерката се плъзна леко напред, прекалено леко. Сякаш под боровите дъски бяха сложени колелца.
В каменната стена се отвори широка арка, от чийто древен крайъгълен камък капеше вода. Една хлебарка избяга навън.
— Свещени води на ада — прошепна Стикс и се приближи до Вивия. — Накъде ли води?
— Тъмнината невсякога е враг — прошепна Вивия. — Решиш ли да прекрачиш този праг.
— Праг… за къде?
Вивия замълча. Не можа да отговори, защото в този миг нещо се разля в гърдите й. Нещо топло — навярно смях, а може би ридание. Защото къде другаде да лежи отговорът за подземния град, освен тук? Точно под посърналия й нос, а също и под посърналия нос на майка й. През всичките години те бяха мислили, че градът е изгубен, а колко месеци беше прахосала тя, за да го търси.
Сълзи запариха в очите й, но Вивия стисна зъби. Щеше да се смее, да плаче, но после. Сега трябваше да продължи напред.
— Вземи фенера — рече глухо.
След това навлезе в мрака.
Вивия тръгна отпред, а зад нея Стикс носеше фенера. Сянката на адмирала се източваше по варовиковия тунел, който вървеше само в една посока: надолу.
След първите си въпроси Стикс, както винаги съвършеният помощник-капитан, не попита нищо повече. Вивия също си мълчеше.
Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова по-ярка ставаше познатата зелена светлина. Докато накрая двете жени повече не се нуждаеха от фенер. Луминесценцията осветяваше всичко и ги водеше все напред като съзвездие по небето. Накрая тунелът свърши с леко открехната каменна врата.
От средата й надничаха шест лица, изваяни от светещия варовик. Едно върху друго, позаличени от времето, но дори така човек не можеше да ги сбърка. Миногите на Ноден.
Вивия спря тук, преглътна, пое си дъх и пак преглътна, защото в гърдите й се бе отворил черен въртоп.
Трябваше само да отвори вратата. Тогава щеше да получи отговорите си. Тогава щеше да има онова, което цял живот бе търсила.
Пое си дъх за успокоение. И бутна вратата. Камъкът изстърга в рамката, зеленото сияние отслабна и лицата потъмняха.
И влезе. В подземния град. Той се разстилаше в пещерата пред нея, тесни пътища се простираха навсякъде, а от двете им страни се издигаха триетажни сгради. Някои се подаваха от стените на пещерата, други се изправяха направо от варовиковия под. Прозорците и вратите зееха празни, а вътре се протягаха само паяжини.
Всичко се огряваше от луминесцентната светлина. Гъбите се изкачваха по стените на пещерата и назъбения таван, обвиваха колоните и се разперваха като ветрило над вратите. Някои дори потрепваха от вътрешността на празните домове.
Празен. Обитаем. Вивия можеше да смести в града хиляди, десетки хиляди нубревненци. Въртенето в гърдите й се поднови. Двойно по-бързо. Сладка болка, която се разпростря в дробовете й и притисна сърцето й.
Стикс леко я улови за рамото.
— Каква е тази пещера, сър? Голяма е колкото „Ястребов друм“.
— По-голяма е — Вивия я хвана за ръката и я поведе напред. — Ела.
Трябваше да се движи напред. Трябваше да намери отговорите.
Навлязоха навътре, минавайки покрай следи от живот. Отпечатъци от стъпки в прашните паяжини и петна по гъбите, сякаш хора бяха влачили недодяланите си ръце през тях. Къщите се редяха една след друга, досущ като древните сгради над земята. Колко много място, най-накрая, най-накрая.
Но докато Вивия и Стикс прекосяваха бавно едно кръстовище, в града отекна трясък. Като желязо по камък. Като стар меч, паднал на пода в далечината.
Вивия се изопна. Стикс застина. Те зачакаха със затаен дъх, а зелената светлина и паяжините край тях зашепнаха.
Тогава се чу глас, който викаше. Наблизо, съвсем наблизо. Двете се скриха в най-близката къща. Точно навреме, защото човекът, който изкрещя, скоро мина край тях.
Вивия надникна иззад древния портал, където се бяха спотаили. Едно върлинесто момче с къса коса се бореше срещу двама мъже, които го теглеха по пътя. Ръцете му бяха вързани за китките, но то риташе. Дърпаше се. Плюеше. И отново и отново крещеше:
— Можеше да е другояче! Можеше да е другояче!
Вивия и Стикс се спогледаха в тъмното.
— Това ли е момчето? — попита тя беззвучно.