Кръвта шурна в тъмна ивица. Момичето изпищя. Пръстът тупна на земята.
Мерик вече беше при тях, готов да я запрати настрани, преди Гарън да напакости повече.
А той се изсмя, отстъпи несигурно назад, после врътна опашка. И си плю на петите.
Добре. Мерик се зарадва на гонитбата. Побягна. Леко, леко, без ярост. Само студена, пресметлива смърт.
След две улици се приземи точно пред Гарън, който тъкмо бе завил зад ъгъла и не му остана време да се изненада, преди ръцете на Мерик да го стиснат за врата. Той го повдигна. Краката на Гарън увиснаха. После го понесе, докато гърбът на мъжа се удари в стена.
Ветрила от светещи гъби се отлющиха от нея. Но мъжът се разсмя.
— Не можеш да ме убиеш — задави се той и стисна пръстите на Мерик. — Аз съм… като теб, принце.
— Не — Мерик пое шумно дъх и ветровете повяха към него.
— Да, да — ухили се Гарън. — Ние с теб вече сме марионетки! Можем да се върнем от всяка смърт!
— Сигурен ли си? — чу се глас, който Мерик познаваше и който от години мразеше.
Но сега, когато извърна глава и погълна с очите си човека, изпита единствено яростно облекчение.
Вивия тичаше към тях. Очите й горяха, лицето й беше пламнало от познатата нихарска сила. Проблесна сребро. Тя се хвърли в атака и с едно движение обезглави Гарън.
Главата му се килна, падна и миг по-късно тялото му я последва сред облак древен варовиков прах.
— Върни се оттам — изръмжа Вивия, после вдигна поглед към Мерик.
На лицето й се изписа ново изражение, каквото той никога досега не беше виждал. И то почти приличаше на… угризение.
— Мери — пророни почти смеейки се тя, — изглеждаш ужасно.
ТРИЙСЕТ
Сафи се бе отказала да укроти барабанящите си пръсти и подскачащите си пети. Кейдън се бе отказал да й повтаря да спре.
След толкова време в каретата всички бяха напрегнати. Дори жената от Далечния изток се бе хванала да чегърта мръсотията под ноктите си с ядно движение, което с всяка изминала минута ставаше все по-нервно, все по-нетърпеливо.
Но каретата пак едва пъплеше. Веднъж измъкнали се от претъпкания площад, пътниците към арената запълниха всички кални пътища през блатата, всички разнебитени мостове над извитите ръкави на реката. Повечето хора бяха ужасно пияни, както беше казала адмирал Кахена, и макар че Кейдън рядко надничаше зад завесата, отвън се носеше врявата от гуляите, от припламващите дребни разпри, от робите, които сменяха собствениците си при залозите.
Пейзажът също се смени. Твърдата почва премина в неравен тинест терен и разклатени мостове. Острата градска воня отстъпи място на сярното зловоние на мочурището. А през цялото време температурата в каретата се колебаеше между поносима жега и непоносима душна влага.
Единственият човек, който изглеждаше невъзмутим от всичко това, беше Зандър. Той дори се опита да поведе разговор:
— Чувал съм, че Далекоизточният континент бил по-голям и от Вещерия. Вие от кой народ сте?
Това му спечели изпепеляващ поглед от търговката на роби и сконфузено свиване на раменете от Кейдън.
Когато най-накрая кочияшът почука по тавана и изкрещя „Почти пристигнахме!“, никой не се натъжи, че пътуването свърши.
Каретата подскочи и започна да се спуска тромаво. Глъчката навън замря до приглушено от камъните буботене, а малкото светлина, която се процеждаше от крайчето на завесата, изчезна напълно. Бяха влезли под земята.
— Входът за робовладелците — обясни далекоизточната и се присмя на ножа, който още стоеше опрян в гърлото й. — Намира се под арената. Там ще ни чакат много въоръжени хора.
Това прозвуча по-малко като предупреждение и повече като заплаха. И накара Кейдън да се изпъне.
— Зандър — изграчи той, — искам ти да слезеш първи. Оправи се с всички войници, които чакат…
— Моля ви — прекъсна го Ванес и авторитетът й покапа заедно с потта й. — Позволете на мен.
И без да дочака отговор, се пресегна за вратичката. Каретата изтрака за последно, преди да спре.
Никой не попречи на Ванес. Когато Сафи слезе, всичките дванайсет стражи на арената бяха приковани за земята, а устите им — запушени с желязо.
Ванес не бе нападнала единствено кочияша, който се бе проснал върху лъщящите камъни под каретата, и търговката, която още седеше на седалката си и съскаше ругатни по техен адрес.
Докато ад-бардовете събираха мечовете на пленените стражи, Сафи разгледа дъговия вход на арената с надупчен таван и цвъртящи факли. Между плочите, които не прилепваха плътно, се процеждаше вода. Сякаш арената бавно потъваше.