И сигурно беше точно така.
Две арки привлякоха вниманието на Сафи. В едната гъмжеше от сенки, в другата — от звуци. На всеки няколко секунди оттам долитаха рев и радостни възгласи. Жив щурм, под който камъните отекваха звучно.
Каквато и да беше битката над земята, явно си я биваше. А това означаваше, че притихналият тунел води до килиите на робите.
— Еретичке — измърмори Кейдън, който изникна до нея и й подаде груб къс меч. Тежък, но щеше да свърши работа. — Имаш ли предположение къде може да е екипажът?
— Натам — посочи Сафи най-тъмния портал.
Одобрителна полуусмивка от Кейдън, който, след като грабна една факла от поставката й до входа, навлезе с енергичен бяг в недрата на арената. Сафи последва командира, като се мъчеше да посвикне с тежкия меч, а Ванес забърза подире им. Тя, естествено, не носеше оръжие, но нови белезници се увиваха около китките й като змийчета. Лев и Зандър подтичваха на опашката и се озъртаха назад за още стражи, но никой не ги гонеше.
Подземни богове, ама че беше хубаво пак да се движи, мислеше си Сафи. Хубаво беше да се поразтъпче, без ад-бардовете да я побутват с остен и без бейдидчаните да я преследват. Хубаво беше да хване пак меч, даже и да беше правен за човек с двойно по-големи пестници от нейните. Нищо от това нямаше значение.
Все едно беше, че на всеки няколко крачки ботушите й джапаха в локви, а ледената вода капеше тежко по главата. Тя се движеше.
Скоро всички звуци отгоре заглъхнаха и на тяхно място се дочу ехото от откъслечни разговори и вечният плясък на полупотопената крепост. Тук целият под беше залят до глезена в гъста сярна вода.
Когато накрая тунелът се разклони на множество посоки, изникнаха шестима стражи. Преди на лицата им да се изпише учудване, Ванес ги бе приковала за влажните стени. Тънки колани на кръста и железни запушалки за устите им.
— Карторци? — попита Кейдън най-близкия мъж, който висеше прегърбен от колан, който трябваше да бъде с шест сантиметра по-надолу.
Очите му се стрелнаха към средния клон от тунели с такъв уплашен поглед, че сгря магията на Сафи.
— Насам — повика ги тя и пак се затича.
Лев излезе пред нея.
— По-добре аз да водя. В случай че срещнем вещици.
Разумно решение.
Отпред проблясваше огън и при наближаващите плясъци разговорите замряха. В миг се озоваха пред ниска тъмница, като излязла из страховита приказка. Беше огромна и се осветяваше от примитивни факли. В каменните килии лица от всякакви цветове, възраст и големина се притискаха в грубите решетки. Мнозина носеха яки като онази, която ад-бардовете бяха сложили насила на Ванес.
— Карторци? — провикна се Кейдън и вдигна високо факлата си.
Последва незабавен отговор. Почти всички вирнаха ръце през решетките.
— Аз съм карторец!
— Не, аз съм карторец!
— Картора!
Личеше си, че нито един от тях не беше карторец. Мисълта да оставят всички тези пленени мъже и жени да се бият, да умрат за развлечение на залагащите пирати отвращаваше Сафи, но тя не бе и толкова наивна — нямаше как да помогнат на всички.
Бягството. Ето това имаше значение.
— Насам, сър! — викна Лев от далечния край и действително, когато Сафи ги застигна, Кейдън разговаряше с мъж в зелена карторска униформа.
Той сякаш питаше нещо за принца, къде е принцът? но беше невъзможно да го чуе сред робите, които деряха гърла и пляскаха във водата, гневни, че не ги чуват.
Бягството, бягството. Нейното собствено бягство. Само то имаше значение.
Но когато погледна марстошката императрица, Сафи видя нещо коренно различно да проблясва в очите на Ванес.
— Ваше Величество — Кейдън й кимна да се приближи до решетките. — Това е екипажът ни. Освободете ги, моля ви, за да намерим кораба и да се махнем от тази прокълната земя.
Императрицата не помръдна, а робите продължиха да реват. Водата пръскаше нея и Сафи. Роклите им подгизнаха, увиснаха тежко. Изчезна жълтеникавокафявият цвят, изчезна и гористозеленото. Остана само напоената чернота.
— Ваше Величество — подхвана Сафи, като се приближи.
Императрицата й хвърли кръвнишки поглед.
— Не им вярвам. Те ще ни заведат и двете при Хенрик.
— Няма — възрази Сафи. — В хана казаха истината.
— Заради огъня — очите й блестяха като на крокодилите отвън. — Искам ново уверение, ад-барде. Свали веригата си и нека Сафи отново да те прочете. Ако откажеш, няма да освободя никого.
Раменете на Кейдън провиснаха — почти незабележимо, ако не беше потрепнала факлата му.