— Аз ще сваля моята, сър — ръцете на Зандър се вдигнаха към примката на врата му.
— Не! — думата изплющя едновременно от Кейдън и Ванес.
— Аз ще сваля моята — довърши Кейдън и в същия миг Ванес обяви:
— Искам думата на командира!
Зандър трепна, но взе факлата, когато Кейдън му я подаде. После с Лев отстъпиха встрани с тъга в очите.
Тъжни, тъжни очи. Сафи не се нуждаеше от вещерството си, за да познае истината.
Кейдън заджапа напред и спря на няколко крачки от Ванес и Сафи. Подпря сабята на крака си и се засуети с примката, като че ли преди час, като че ли никога досега не бе я свалял.
Ванес вдигна ръце. Белезниците се увиха около врата на Кейдън, докато сабята му го овърза като мангров корен. Задърпа го надолу. Никой не можеше да мръдне. Никой не можеше да я спре. За част от секундата командирът на ад-бардовете беше прикован за земята.
Водата край него се разпростря на вълнички, а робите изреваха своето одобрение.
Зандър и Лев се спуснаха напред, но Ванес ги спря с длан.
— Останете по местата си или той ще умре — тя се плъзна към Кейдън, сякаш беше в бална зала, и го изгледа отвисоко. — Ще отпътуваме за Азмир, командире.
— Ами… ако… откажа? — изпухтя той измъчено и сгърчи лице. Сгърчи го. Докато на Сафи й се стори, че нито очите, нито устните му можеха да се свият по-здраво.
— Ще те оставя така. Все някога това ще те убие, нали? Чувала съм разкази за участта на ад-бардовете. Подобно е на пръсването, но по-бавно, а умът през цялото време работи. Съзнаваш всичко, но нямаше власт над нищо.
— Моля ви се — обади се Лев. — Не му причинявайте това.
Кейдън изпъшка. Юмруците му се свиха отстрани до тялото и макар че желязото държеше в клещите си китките му, той заблъска по него. Заудря.
Но това беше само началото. Ванес коленичи до ад-барда, вълните се пръснаха в кръгове, а по лицето на Кейдън плъзна черно.
Отначало Сафи си помисли, че халюцинира с всичките сенки наоколо. Но когато устните на командира се разтвориха от нов стон и от зъбите му се изви чернилка, тя разбра, че всичко беше истина.
Приличаше на дима от лулата на адмирал Кахена. Само че това… беше магия. И беше зла. Кожата на Сафи, вещерството й потръпнаха. Сърцето й също възропта, защото това беше мъчение. Просто и обикновено. Каквото и да правеше онази примка, без нея ад-бардът беше в агония.
— Спрете — избумтя гласът на Зандър, отекна в напълно притихналите килии.
Всеки роб, всеки моряк, всеки мъж, всяка жена зяпаше командира на ад-бардовете.
През цялото време Ванес остана напълно невъзмутима.
— Ще отплаваме за Азмир, командире. Искам думата ти, че щом се качим на кораба, ще ме отведете там.
Кейдън каза нещо, но нищо не му се разбра. Думите се изгубиха в плясъка на юмруците му. В гърченето на краката му в желязото. Но каквото и да каза, то звънеше с обезумяла истина.
Сафи не можа да издържи. Тя докосна Ванес.
— Моля те.
Никой човек не биваше да понася това… каквото и да беше то.
— Не и преди да се съгласи — Ванес се наведе близо до Кейдън и мракът се заизвива над нея като пара от врящо гърне. — Кажи, че ще ме отведеш до Азмир, командире.
— Да — изпъшка Кейдън, а сетне пак. — Да, да, да, да, да, да, ДА, ДА, ДА, ДА.
Това беше нетърпимо.
— Той казва истината! — Сафи се приближи, без да я е грижа, че лакътят й удари императрицата.
Без да я е грижа, че черната магия на Кейдън я полази едновременно студена като зимна целувка и гореща като черен пясък в жарък ден. Тя клекна и заопипва ръцете му за веригата.
Но той я бе изпуснал, затова тя удари по водата, която се пръсна на всички страни. Обезумяла. Отчаяна.
А Кейдън не спираше да крещи:
— ДА, ДА, ДА, ДА!
Веригата падна. Точно на ключицата му и когато Сафи вирна глава, видя, че Ванес я държи безразлично в протегнатата си ръка. След това императрицата се отдалечи, а железата, които оковаваха Кейдън, я последваха като кученца по петите.
Лев се спусна да вдигне командира си, а в това време Сафи непохватно сложи веригата около врата му. Още щом краищата се доближиха, магията изсъска помежду им. Те се свързаха и тутакси мракът беше засмукан и черните спирали се прибраха обратно през белезите по лицето, врата и ръцете му.
Една от които, осъзна Сафи, стискаше нейната здраво. И трепереше с побелели кокалчета. Стискане, което издържа през огъня на ада и обратно.
Очите му се отвориха, зениците му погълнаха всичко, а дрезгавият му и продран глас изрече:
— Благодаря ти… домна. Благодаря ти.