ТРИЙСЕТ И ЕДНО
Изьолт не знаеше какво да прави с детето.
Когато Едуан я откри, тя стоеше на брега на Амонра и гледаше как планинският прилеп отлита на юг. Сърцето й слезе в петите от изненада. От страх.
Той беше тъй безшумен. Без никакви нишки.
И целият в кръв. На ококорените й очи Едуан каза:
— Кръвта не е моята.
После й даде знак да го последва.
И я заведе до купчина бъзови храсти, затъкнати под огромен гошорнски дъб близо до брега. Вътре пулсираха нишки в постоянно уплашено сиво. Изьолт се бе вмъкнала между клоните и до сребристото коренище на дъба бе открила свито момиченце, което почти се бе сляло с дървото. Игра на светлината и все пак Изьолт трябваше да премигне три пъти и да потърка очи, за да види добре. Да установи възрастта на момиченцето, деликатността му, угнетеното му душевно състояние, довело го до вцепенение.
То беше на шест, а може би на седем годинки. Освен това изглеждаше отчаяно и объркано. Нишките му се виеха в безкрайни нюанси на светлосив страх. Никакви други цветове. Никакви други емоции.
Едуан влезе в бъза, мина покрай Изьолт и коленичи до момиченцето.
— Откъде си, сестричето ми? — говореше на чист номатски. — Червените платна ли отвлякоха семейството ти?
Мълчание. Детето се взираше с големите си лешникови очи в Изьолт.
Дете. Дете. Изьолт не знаеше какво да прави с детето.
Тя пусна раницата си на грапавата земя. Трябваше да намерят подслон, момиченцето имаше нужда от дрешки. От обувки. Огънят също нямаше да им навреди, стига приближаващите армии да не ги видят.
Изьолт се приближи леко към Едуан и нишките на детето светнаха ярко-бяла паника сред сивото. То се скри по-навътре в корените.
— Няма да те нараня — рече Изьолт и придаде на лицето си спокоен израз, както се надяваше.
Нишките на момиченцето не се промениха.
— Монах — не беше много сигурна защо използва званието на Едуан. Навярно не искаше да каже кръвовещ пред детето.
Едуан се изправи. Момиченцето се изопна, а когато той се обърна, то го сграбчи. Пръстчетата му се впиха в неговото наметало.
Лицето на Едуан не се промени, когато погледна назад. Каменното спокойствие се запази, но той рече нежно:
— Никъде няма да ходя, совичке.
Тя го пусна.
И залезното розово лекичко затрептя между нишките й. Ослепително ярко сред сивото. Свързващите нишки.
— Какво има? — попита Едуан и накара Изьолт да се обърне към ъгловатото му лице.
Светлосините му очи изглеждаха почти бели на слабата светлина.
— З-защо — подхвана тя, но тозчас стисна здраво устни.
Беше уморена. Планинският прилеп я беше уплашил.
— Защо — опита отново, този път по-спокойно — е тук това дете? Какво смяташ да правиш с него?
— Не знам.
Изьолт погледна косо към момиченцето, чиито големи очи бяха приковани в тях. Както беше казал Едуан, с калните петна по светлата си номатска кожа, тя приличаше точно на малката сестра на Луната майка — Совата.
Трябва да я изкъпем, помисли си Изьолт.
— При Червените платна ли я намери? — обърна се тя пак към монаха.
Той кимна.
— Същите, които те преследваха.
— И… к-къде са те сега?
— Няма ги.
Кръвовещият не каза повече, но и нямаше нужда. Беше ги убил и това обясняваше кръвта.
Изьолт трябваше да се уплаши. Да се стъписа. Да се погнуси. Никой друг нямаше право да отнема живот, освен Луната майка, но… ето че чувстваше само хладно облекчение. Хората на Корлант вече нямаше да я преследват.
— Можеш ли да надушиш семейството на момиченцето? — настоя тя. — Или племето му? Може да го върнем обратно.
Когато Едуан не каза нищо, Изьолт плъзна поглед към него. Той я наблюдаваше с неподвижно лице. Гърдите му също не помръдваха, беше стаил дъх. Изьолт не можеше да предположи какви мисли му минаваха през главата.
По гърба й премина тръпка. Тя се тросна ядно:
— Какво? Можеш или не можеш да проследиш семейството му?
Краищата на Едуановата уста увиснаха надолу.
— Мога. По рокличката му има следи от племето. Но… — Едуан премести поглед зад нея. Зениците му светнаха. — Семейството му е на север. Обратно по пътя, от който дойдохме.
Изьолт сви носле.
— Но ако не продължим сега, няма да можем да преминем. Корабите на обирджиите ще пуснат котва, армиите им ще ни пресекат пътя.
— Да, ще пресекат твоя път.
Няколко мига трябваха на Изьолт да разбере какво й казва Едуан. А щом това стана, в душата й пролази лед. Лека въздишка излезе от устните й.
Това, значи, беше краят на тяхното пътуване заедно. Тяхното необичайно другарство свършваше завинаги.