— Не мога да оставя детето — каза той с равен глас и безизразно лице.
Но Изьолт усети, че се оправдава.
— Да — съгласи се тя.
— То ще бъде бреме за нас, ако продължим напред.
— Да.
— Веровещицата е на югоизток — той посочи реката. — Най-вероятно се намира чак в края на полуострова. А може би в морето.
Изьолт кимна. Не можеше да спори, нямаше какво да каже… за да задържи Едуан при себе си. Пътищата им се разделяха — и толкоз.
— Най-прекият път е да вървиш все покрай реката. Но трябва да побързаш, ако искаш да изпревариш Червените платна. Аз ще отведа Сова…
После каза нещо за храната — да си разделят провизиите и кой да вземе карауенското наметало.
Изьолт вече не го слушаше.
Тя пак погледна момиченцето. Сова. Най-малката сестра на Луната майка. Повече птица, отколкото човек, тя я следваше безмълвно навсякъде. В старите приказки се разказваше, че смелостта на Совата се появявала нощем, а денем птицата се криела в най-мрачните краища на гората — точно както правеше малкото същество сега.
Защо е трябвало да го намира? — питаше се Изьолт и между раменете си усети пронизваща тръпка. Защото ако Едуан не бе намерил момиченцето, сега нямаше да се налага тя да продължи сама.
Сафи се намираше на югоизток; само тя имаше значение. Сафи беше розата на слънчевата светлина, а Изьолт — сянката. Без Сафи Изьолт беше гъмжаща топка от мисли, които вечно я отклоняваха от пътя.
Сафи беше Каар Ауен. Изьолт беше момичето, на което му се щеше да бъде.
Заради тази истина Изьолт ненавиждаше себе си, но нямаше как да избяга от нея. Тя искаше да намери Сафи; искаше Едуан да я отведе при нея; искаше това дете да изчезне.
Чудовище, каза на себе си. Ти си чудовище.
В този миг осъзна, че кръвовещият бе замълчал. Той се взираше в нея и тя го погледна. Секунда. Две. Времето продължи да тече, а бризът развяваше храсталаците и мушичките бръмчаха.
Изьолт знаеше какво трябва да направи. Знаеше какво щеше да направи Сафи на нейно място. Какво биха направили Хабим или Матю, майка й и всеки, който имаше твърд характер. Защо тогава й беше толкова трудно да намери думи?
Тя преглътна. Едуан се обърна да върви. Нямаше какво повече да си кажат и след миг той вдигна Совата на крака.
— Ще вървиш или предпочиташ да те нося, Совичка?
Момичето не пророни и дума, но Едуан кимна, сякаш той беше този, който бе видял зелената решителност да проблясва в нишките й. Знак, че Совата искаше да върви сама.
Изьолт се обърна и се измъкна от бъзовия храсталак. Нещо се възбунтува в гърдите й. Нещо непонятно, едновременно огнено и мразовито. Ако Сафи беше тук, тя щеше да знае какво чувства Изьолт.
Ето защо трябваше да продължи напред.
Зад гърба й се чуха ситни стъпки и Совата излезе от листата. А след нея и Едуан. Изьолт не ги погледна, мислите й бяха отправени на юг. По най-прекия път покрай Червените платна.
Миг след това тихо, съвсем тихо Едуан се появи до нея. В протегнатата му ръка стоеше стрелата.
Когато Изьолт не посегна да я вземе, той внимателно улови китката й и обърна ръката й нагоре. После сложи желязото в чакащата й длан. То беше топло, също като пръстите му, които се отдръпнаха.
Ни една дума не излезе от устните му, Изьолт също мълчеше. Разгледа почти вцепенено желязната стрела, която проблясваше под лъчите на слънцето.
Едуан се върна при Сова и преди Изьолт да се обърне към него, те вече се отдалечаваха — леко движение сред шумящата зеленина. Накрая Изьолт си върна дар словото.
— Едуан — никога не бе изричала на глас името му.
Учуди се колко лесно го каза.
Той се обърна както винаги с непроницаемо лице. Но по него се четеше нещо… Надежда, помисли си тя, макар че това й се видя невъзможно.
Едуан не беше от мъжете, които се надяват.
— Талерите са в Лейна — продължи тя. — На хълма има кафене, в чиято изба открих ковчеже с монети. Не знам как са попаднали там. Аз само ги намерих и ги взех.
Едуан изпусна въздишка. Накани се да я попита още нещо — Изьолт забеляза това по начина, по който беше стиснал устни.
Но после промени решението си и се обърна.
Изьолт последва примера му, извърна се към реката и потегли на път.
Без да поглежда назад.
Мерик коленичи до Кам, забравил за Вивия, Гарън и Деветките. Тя се бе свила, а лявата си ръка притискаше в корема. Кръвта шуртеше.
— Трябва да намерим помощ — каза той.
Опита се да я вдигне, но тя не му даде. Поклати глава.