— Съжалявам, сър — прошепна. — Не знаех какво се кани да направи Гарън…
— Това не ме интересува, Кам. Стани, по дяволите! Трябва да намерим помощ.
Отгоре им се простря сянката на Вивия.
— Иглената кула — рече тя. — Там ще намерим лечител. Насам — и посочи другия край на площада.
— Да вървим тогава — без да обръща внимание на доводите на Кам, Мерик мушна ръка зад гърба й, а Вивия застана от другата й страна.
Но вироглава както винаги, тя ги избута. Лицето й беше пребледняло. Навсякъде имаше петна от кръв.
— Мога да вървя — изпухтя тя. — Боли ужасно, но аз знам най-бързия път. Елате — и се запрепъва през труповете, а на Мерик и Вивия не им остана друго, освен да я последват.
Кам тъкмо ги поведе по една странична уличка, когато Мерик го усети — студено течение от незапалено огнище. Капещ мраз върху вечния му гняв.
Той се завъртя натам и както очакваше, както усети с тялото си, погледът му срещна стена от сенки. Тя се извисяваше над сградите. Целият град чернееше от тях, цялата пещера.
Стената се движеше към тях.
— Бягайте! — заповедта се отрони от езика на Мерик, жива.
Люшна се точно като създанието, което ги приближаваше. Той изкрещя:
— Бягайте!
Сграбчи Кам и я повлече по-бързо към Иглената кула или онова, което лежеше пред тях. Но далеч от сенчестия мъж.
Никой не възрази. Всички побягнаха.
С всяка крачка гърдите на Мерик се свиваха. Той беше рибата на въдица, която теглеха в погрешната посока. Улица след улица. Той се мъчеше да държи паниката под контрол.
Далечен глас запя.
Дочуха се думите, с които Мерик вече беше свикнал, песента, която сега живееше в него. Това бяха забравените от него стихове, а може би никога не ги бе чувал. Песента идваше от сърцето на града. Отдалече, но все повече се приближаваше.
Кам едва не се препъна. Мерик я улови и я подпря здраво за гърба.
— Какво беше това? — попита Вивия.
Брат й замълча и ги подкара напред, защото стената от мрак ги застигаше.
Гласът стигна до съседната улица. Сенките се сгъстиха. Всеки миг щяха да захлупят Мерик, Вивия и Кам и да ги заслепят. Да ги хванат в капан.
Пътят напред свърши и кълбо въздух целуна Мерик по лицето. Бриз. Хладен, свеж…
— Завийте надясно — изрева той, а Вивия и Кам се подчиниха.
Още две улици, още два завоя и нов студен вятър погали Мерик. Но тъкмо разтвори устни да им викне да завият наляво, когато с ужас в гърдите осъзна, че ги беше завъртял в кръг. И тогава по необясним начин черната стена се изправи право пред тях.
Това беше капан. Стръвта на въдицата на кралица Рак, а той наистина беше братът глупец. Вятърът, който бе следвал, принадлежеше на сенчестия мъж.
— Спрете — думата се изплъзна от гърлото му, а той спря тежко и придърпа Кам до себе си. — Поведох ви по грешен път.
Кам запази самообладание въпреки кръвотечението.
— Натам — тя посочи с брадичка нова улица.
След трийсет крачки стигнаха стената в дъното на пещерата, където ги чакаше врата. Тъкмо навреме, защото сенките почти ги застигаха. Пипалата се протягаха напред като смъртта по морското дъно. Тежки. Гладни. Неестествени.
Вивия първа се шмугна през вратата, а след нея Мерик и Кам. Каменният проход се изкачваше спираловидно нагоре, а накрая рязко свършваше при течащата вода. Точно както в резервоара, водата течеше край тях с бясна скорост. Вивия понечи да скочи, за да опита да я надбяга.
— Стой! — извика Кам. — Потокът ще спре! На всеки шейсет секунди спира за десет. Трябва само да знаеш как да броиш!
— Но ние не знам колко време е минало! — изкрещя Вивия. — Ако не си забелязала, преследва ни чудовище!