Сякаш в отговор, смехът на сенчестият мъж се разнесе по тунела.
— Не се бой от мен.
— Не се боя — отвърна Мерик, без да знае защо.
Дори не знаеше как беше чул гласа над рева на водата.
Тогава потокът спря. Бяла пенеста опашка мина край тях и остави мокри камъни и продължението на тунела на десет крачки от другата страна.
Кам се измъкна от Мерик и побягна. Вивия я последва.
Мерик остана.
О, той се опита да тръгне подире им, но краката му се заковаха за пода. Искаше се огромно усилие да направи една крачка. Втора.
После стана късно. Сенчестият го застигна.
Мракът се стовари отгоре му, както беше станало в оранжерията на Линдей, но с десет пъти, хиляда пъти по-голяма сила. Това не беше лекото угасване на стиснат с пръсти фитил, нито слабото стопяване на огневещерски пламък. Тази тъмнина беше неочаквана и абсолютна. В един миг Мерик виждаше тунела отпред с Кам и Вивия в него.
В следващия беше окован в чернота. Нямаше горе. Нямаше долу. Нямаше усет за това къде свършва тялото му и къде започват сенките. Затъмнение. Онова усещане за светлина, където тя липсваше напълно, за болка без източник.
Той тръгна пипнешком напред, но нямаше стена, която да го води. Нищо, за което да се хване. Само думите, които се прокрадваха зад гърба му.
— Знаеш ли, че тази песен не е нубревненска — гласът беше съвсем близо. Дращещ нокът по гърба на Мерик. — Братята глупци са по-стари от този град, а разказът им идва от планините. В онези дни, когато имах друго име. В дните, преди да се превърна в светеца, когото наричате Ярост.
Погали го вятър по бузата. Той вдиша дълбоко и остави въздуха да се завърти край него. Магията се събра. Сега успя да почувства тунела. Водата наближаваше от дясната му страна. Трябваше само да побегне.
И тъкмо хукна, когато сенчестият мъж се разсмя.
— О, нишкобрате, не биваше да използваш магията си близо до мен.
При тези думи Мерик се вцепени. Нишкобрат. Това… не можеше да бъде.
Сякаш в отговор тъмнината се отдръпна. Отново се появи светлината от гъбите, която бе останала скрита от бурята на сенчестия мъж. Тя покриваше всеки сантиметър от този тунел и освети водите, които фучаха насам.
Всеки миг те щяха да го връхлетят. Мерик трябваше да мръдне. Трябваше да побегне.
Но не го стори. Извърна глава и видя как едно по едно пипалата на мрака се прибраха в мъжа, който крачеше към него. Висок мъж. Широкоплещест. С бяла като пепел коса, по чиято кожа танцуваха и се движеха опушени сенки. Те облизаха ръцете му и почернял сняг опаса главата му.
Кълен се усмихна. Пронизваща сърцето, позната усмивка.
— Здравей, стари приятелю. Липсвах ли ти?
Мерик има време, колкото да си помисли Не може да бъде, а след това водата го удари.
ТРИЙСЕТ И ДВЕ
Кам крещеше на Мерик да бяга, докато Вивия гледаше сковано.
Сенките и потопът го отнесоха.
Но ако някога се бе налагало да действа, то това беше сега.
— Върви в Иглената кула — заповяда Вивия на момичето. — Доведи помощ и дръж войниците вън от подземието.
Без повече думи тя скочи в потока.
Водата я заля. Отне зрението, слуха, чувството й за допир. Приятел. Майка. Същност. Всичко това беше част от Вивия и Вивия беше част от него.
Усети Мерик в мрака под тежестта на разпенилите се, ревящи подземни вълни. Напред. Брат й беше напред. В тунелите имаше разклонение. Той летеше напред. Течението го отнесе надясно.
Вивия пое натам — създание от бързина и мощ. С помощта на магията и инстинкта си тя плуваше по-бързо от Мерик. По-бързо от вихрения поток.
Тя беше акула, яхнала приливната вълна. Морска лисица, излязла на лов.
При разклонението полетя надясно. Дробовете й горяха, но тя познаваше това усещане. Приветстваше го. Водата беше нейна майка, а за всеки друг — деспот.
Тя се блъсна в Мерик и здраво го обгърна. Ако в тялото му беше останал въздух, тя го изкара всичкия.
Но слава на Ноден, поне беше в съзнание, ръцете му я прегърнаха и тя го понесе. Използваше пяната и стремителната сила, за да ги тласка напред.
Напред тунелът се разширяваше. Тя усети пролука с въздух над вълните.
И се изстреля нагоре. Излязоха на повърхността, ребрата на Мерик се разшириха.
После пак се гмурна с него и тунелът отново се стесни.
Вивия усили скоростта — благодарна, че Мерик не се противи, а инстинктивно издължава тялото си за максимална скорост. Навярно ветровещият в него разбираше и той се бе превърнал в същество почти без съпротивление.