Изьолт познаваше това трептене, макар че за първи път го виждаше и чувстваше в такива огромни размери.
Свързващите нишки скоро щяха да се скъсат.
Без да му мисли, тя хукна в бърз бяг. Глезените й се кривяха, коленете й пукаха, но тя трябваше да мине покрай корабите, армиите и кръжащите птици, преди светът наоколо й да се разкъса. Преди нишките, които свързваха бейдидчаните и Червените платна, най-накрая да се раздерат.
Само не беше помислила, че напред ще я чакат нови трупове. Даже вече беше забравила ястребите и враните. Светът се бе свил до нозете, посоката, скоростта й.
Покоят идваше естествено, когато имаше план. И тя не бягаше презглава, за да се спаси. Но планът й излезе лош и тя го разбра, шом се препъна в поредния мъртвец. Кафявата му ръка приличаше на корен в тревата по брега. Тя беше скочила… и петата й стъпи в ребрата.
Просна се по очи. Ръцете й се приземиха върху краката на трети труп, а лицето й зърна отблизо отворените очи на четвърти мъж.
Устата й се напълни с мухи. Над главата й изграчи врана.
Преди да може да се изправи, жестоките, гневни нишки от по-рано навлязоха в обхвата й. Те препускаха към брега. Скоро щяха да я настигнат.
Изьолт се опита да стане, пръстите й се забиха в мъртвата плът — още достатъчно прясна, за да устои, и твърда. Вкочанена.
Мъртва, мъртва, мъртва.
Щом се изправи, потърси укритие… но тук нямаше нищо. Нямаше скали, под които да залегне, нямаше ниски клони, по които да се покатери.
Тя погледна обезумяло към реката и видя приближаването на нападателите й с яростни нишки.
Нямаше накъде да бяга. Нямаше време да обмисля. Но за първи път паниката не я стегна за гърлото. Нямаше го и отчаяното желание Сафи да е с нея, за да избере интуитивно пътя им. Дишането й се успокои. Вниманието й се изостри. Обучението й чакаше да й влезе в работа.
С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква да види.
В пълна с трупове гора решението беше очевидно. Тя легна през краката на най-близкия мъртвец и се направи на умряла.
Затвори очи точно когато Червените платна слязоха на брега.
ТРИЙСЕТ И ТРИ
Едуан крачеше през дъбовите дървета в Спорните земи и без стрелата усещаше джоба си лек. Не си бе давал сметка колко е свикнал с тежестта й. С желязното й присъствие.
Но нея вече я нямаше — и толкоз. Нямаше какво да мисли за това. Продължаваше напред.
Мускулите го сърбяха. Пръстите му се свиваха в юмруци, в такт с крачките му, и всеки път щом Совата се препънеше, той трябваше да преглъща раздразнението си.
Тя не беше виновна, че е мъничка и крехка. Не беше виновна, че искаше постоянно внимание. Крачките й бяха малки, телцето — слабо. Тя се свиваше, притискаше се в него и се взираше упорито във всичко, само не и в очите на Едуан.
За всяка негова крачка тя правеше по три. При всяко възвишение, по което той се катереше с лекота, тя трябваше да се превива, да драпа, да се оглежда внимателно на всяка стъпка.
Но нищо не можеше да се направи. Едуан беше избрал този път и той водеше на север. Точно натам, откъдето бяха дошли с нишковещата. Той подозираше, че миризмата по дрешките на Совата щеше да го отведе при същото номатско племе с мечите капани, които разкъсаха крака му. Но като миризмата на нишковещата, и кръвомиризмата на племето беше далеч. Седмица път, а дори и повече с настоящото темпо на Совата.
И то не в посоката на Едуановите пари.
Той бе учуден колко малко го интересуваха талерите му. Всъщност повече мислеше за крадеца, отколкото за самите пари. Искаше да знае как са попаднали в Лейна. Как човекът, който миришеше на чиста езерна вода и мразовити зими, ги беше отнесъл там. Щом Совата отново беше в безопасност, Едуан щеше да открие отговорите на въпросите си.
При тази мисъл в мускулите му се появи ново напрежение. Искаше да побегне. Да се бие. Той добре познаваше това усещане — беше се сблъсквал често с него, когато монахинята Иврен го хокаше или имаше занимания с гилдмайстор Йотилуци. Това беше стена, която закоравяваше около сърцето му и караше петите му да се забиват дълбоко и силно в почвата.
Накрая Совата изплака — толкова силно бе стиснал ръчичката й.
Едуан спря. Беше я влачил подире си. Защото беше демон и така правеха демоните. Той сведе очи към нейните — ококорени и пълни с жал.
— Съжалявам — каза й, макар че не беше нужно.
Тя му имаше доверие. Глупаво дете. Не можеше да повярва, че баща му я е искал. Защо, защо — след всичко, защо?