Но още повече обичаше тази гледка. Тежестта на Ловац под нея. Злачният живот, който трептеше пред погледа.
Това беше домът й.
Морето позволяваше на мъжете и жените да преминават през него за известно време, но това беше смутен съюз. Непостоянният му нрав донасяше бури по прищявка. Като рода Нихар. Земята посрещаше радушно хората, стига да й даваха това, което искаха да вземат от нея. Партньори. Приятели. Нишкосемейства.
Вивия навлажни устни и завъртя далекогледа наляво. Надясно. Но ни една заплашителна светкавица не мина пред погледа й. Само сивота, мъглива сивота над цялата долина. Даже силуетите на Пазачите на Ноден в края на южния воден мост се открояваха ясно на фона на пладнешкото небе. Язовирната стена над северния воден мост както винаги изглеждаше безинтересна и слънцето огряваше калпаво поправеното скъсване, което разсичаше сърцето й.
Още едно нещо, което Върховният съвет отказваше да свърши, както се полагаше.
Тя въздъхна и обходи с далекогледа си водните мостове на Стефин-Екарт, които се простираха от опасващите долината планини до Ловашкото плато, всеки с ширината на реката, от която се захранваше. Те се извисяваха тъй нависоко над долината, че облаците се сучеха на ивици под и край наблъсканите един до друг кораби.
Толкова многобройни съдове, толкова много нубревненци, че не беше останало място за всички. Не и докато не открия подземния град.
Стикс се покашля.
— Добре ли сте, сър? Виждате ми се… неразположена.
Вивия се сепна и едва не изпусна далекогледа. Сбърченото й чело се изглади. Никакви угризения. Продължавай напред. Тя затвори уреда твърде силно.
— Какви са новините от Лисиците, помощник-капитан?
Стикс прокара език по зъбите си, сякаш умуваше защо Вивия се направи, че не чу въпроса й. Но сетне лицето й се отпусна и тя рече:
— Добри, сър. Даже току-що пристигнаха. Малката ни пиратска флотилия е заловила още два търговски кораба днес. Един с далмотска пшеница, а другият с карторски семена.
О, слава на Ноден! Семената бяха победа. Те щяха да изхранват Нубревна години наред, стига земята и времето да им помагат. Вивия нямаше търпение да каже на баща си.
Естествено, пред Стикс запази безизразната си маска.
— Отлично — отвърна официално.
— И аз така си казах — Стикс се усмихна лукаво и оголи искрящо белите си зъби с малкото разстояние отпред.
Гърлото на Вивия се стегна. Твърде добра е за мен. Тя се извърна настрани.
— Ами… изчезналият кораб?
— Още нямаме вести, сър.
Вивия изруга и си отдъхна, когато Стикс сви лице. От тази реакция се нуждаеше. Точно същата, която баща й щеше да си спечели.
От два дни не бяха получавали сведения от най-малкия кораб на Морските лисици. Вивия допускаше най-лошото. Но нямаше какво да стори. Лисиците бяха тайна. Резервен план, който бяха замислили със Серафин, за да изхранят Нубревна. Екипажите бяха щателно подбрани и бяха положили клетва, че ще пазят тайна — всички знаеха какъв беше залогът. Всеки от моряците беше изгубил близък във войната и глада, затова те толкова силно искаха Лисиците да успеят, колкото Вивия и Серафин.
Но дотогава никой не биваше да узнава, най-малко пък Върховният съвет. Пиратството не беше съвсем законно.
— Освен това получихме вести от шпионите ни — изрече равно и делово Стикс. — Който и да е организирал убийството на принца, изглежда, не е бил някой от…
Земята се разтресе. Без предупреждение силно се разлюля. Толкова мощно и неочаквано, че коленете на Вивия се подкосиха. Тя залитна към Стикс, която политна назад и размаха ръце. Вивия я улови и я издърпа, преди да е паднала през парапета. Двамата войници нямаха такъв късмет. Разбиха се в камъните долу.
Сетне всички зачакаха, а телата им потръпваха едновременно с отшумяващото земетресение. Стикс беше зяпнала Вивия, а Вивия гледаше зинала язовира. И пукнатината, която от дълги години растеше в средата на бента.
Но камъните издържаха и накрая Стикс измърмори:
— Земетресение.
Думата отекна в тялото на Вивия. Невъобразима дума. Дума, която от поколения не беше поразявала Ловац.
Дума, която можеше, ако това се случеше отново, да заличи града преди глада и пренаселването.
— Да — съгласи се тя грубо.
Щом се увери, че язовирната стена е останала непокътната, и светът притихна задълго, мислите й се спуснаха във всички посоки.
Накрая премести поглед върху Стикс. Бяха толкова близо една до друга, че не се налагаше първият помощник да присвива очи. Прекалено близо, от онзи вид близост, която Вивия избягваше, защото Стикс бързо-бързо щеше да забрави този миг, докато тя щеше да го преживява до безкрай, да го премисля и безнадеждно да копнее.