И както внезапно беше връхлетяло земетресението, както внезапно Вивия и Стикс се бяха притиснали една в друга, така внезапно отново се възцариха глъчката и оживлението. Войниците се развикаха. От улицата долетяха крясъци. Вивия пусна набързо Стикс и отстъпи рязко крачка назад. И двете жени пригладиха ризите си, наместиха яките си.
— Провери положението в града — нареди Вивия, — а аз ще отида да огледам бента. След два часа искам отчет за щетите. Ще те намеря в Иглената кула.
Стикс отдаде чест разтреперано, но и твърдо.
— Тъй вярно, сър! — и потегли с отсечена крачка, а войниците предано я последваха.
Вивия остана да огледа водните мостове. За разлика от бента, те бяха омагьосани от същите могъщи вещици, които преди векове бяха построили подземния град. Само магия можеше да крепи масивните конструкции над спускащата се хиляди крачки долина под тях.
Вивия тръгна разтревожено към вратата — ако магията под земята умираше, тогава какво щеше да стане с магията във въздуха? Най-сетне, каквото се случваше над земята…
Се случваше и под нея.
Мерик почувства, че пропада. Сякаш се бе хвърлил от воден мост посред нощ, като майка си, и сега сенчестата долина приближаваше бързо. Черно небе и студени облаци.
А Миногите чакаха с отворени усти да го уловят.
Сафия фон Хастрел е мъртва.
Кам не спираше да говори. Далечно жужене, от което отделни думи стигаха до ушите на Мерик. „Мислиш ли, че сестра ти е взривила и този кораб?“, „Защо й е било да го прави? или „В това няма логика, сър“. Но Мерик не чуваше нищо.
Сафия фон Хастрел е мъртва. Думите проникнаха в него. Вцепеняващи и студени. Те смалиха света до един-единствен оглушителен хор в ушите му. Сафия фон Хастрел е мъртва.
Това беше нелепо. Сафи не беше от хората, които ще се оставят да умрат. Тя беше от тези, които подчиняваха света на волята си. Целуваха живота със страст, жизненост, порив. Усмихваха се предизвикателно в лицето на смъртта, а сетне със смях отстъпваха встрани, преди Миногите да ги завлекат на дъното.
Това не беше възможно. Не отново. Не още един любим човек. Ноден му беше взел вече достатъчно.
Мерик се запрепъва към вратата. Студените ръце на Кам го сграбчиха.
— Сър, сър, сър.
Но Мерик я отблъсна и продължи.
Магията от заклинанието ключ премина по него и за кратко прекъсна звъненето в ушите му. После той изхвърча от дома на Кълен и затича по стълбите. Като през мъгла премина покрай хора, глад, шум, докато накрая излезе на претъпканата улица. Дъждът беше намалял до роса — никога ли нямаше да спре? — и всяка следваща стъпка на Мерик отекваше по-силно от последната.
Ти си виновен, каза си. Точно той беше настоял Сафи да стигне до Лейна, където марсточаните чакаха да я заловят. Де да беше зарязал договора си с дом Ерон фон Хастрел… Де да беше останал на скалата при Сафи, вместо да хуква за срещата с Кълен.
Накрая и бездруго го беше изгубил. Но можех да спася Сафи, трябваше да я спася.
И Ноден да го прокълне, но колко пророчески се бяха оказали последните й думи:
— Имам чувството, че никога вече няма да те видя.
И вината за това беше на Мерик.
Той затътри краката си по една пряка, без да знае накъде върви. Още с падането си дъждовните капки се изпаряваха от улицата и от нея се надигаше мъгла. Светът се превръщаше в неразличимо цяло. Всички фигури си приличаха, всяка сграда се сливаше с тази до нея.
Още веднъж сви наляво и този път стигна до познати колони. Изкачи се нагоре и влезе в мрака на храма. Въздухът тозчас стана по-хладен, сенките го обгърнаха.
Още двайсет мъчителни крачки по каменните плочи и той отново се изправи пред фреските на Ноденовите светци.
Тогава земята затрепери и го повали на колене. Секунда-две — камъните хлопаха. Градът тътнеше с грохот. После земетресението отмина тъй бързо, както беше дошло, и остави Мерик с разтуптяно сърце и изопнато тяло, готово за още.
Но когато нов трус не последва, той си пое дъх, за да се успокои, и вдигна глава към стенописа на Лявата ръка на бога.
Към звяра, в който се беше превърнал.
— Какво да направя, Къл?
Мерик се взираше в противното лице на фреската и почти очакваше то да му отговори. Но лицето мълчеше. Винаги щеше да немее. Кълен и тези камъни щяха да останат навеки безмълвни.