Мъжът тупна и гърбът му се удари в стената на речното русло.
Сафи силно го изрита странично с пета в оголеното гърло.
Но пропусна и вместо това уцели облеченото в кожа рамо.
Командирът изрева. От болка. Много по-силна, отколкото беше ритникът й. Той изтърва дългия си меч, сякаш мускулите в ръката му бяха отказали.
Ранен е, осъзна Сафи. И още веднъж го срита в лявото рамо.
Мъжът се преви одве.
Тя пак ритна.
Коленете му се извиха.
Момичето продължи да го рита, докато ад-бардът падна по гръб и стисна с ръка рамото си. Главата му клюмна назад. Шлемът се отвори и разкри лицето му.
Сафи застина.
Трябваше й част от секундата, за да схване какво вижда. Мъжът й се виждаше познат… и същевременно чужд.
Може би заради наболата брада по челюстта му, а може би заради засъхналата кръв по лявата страна на лицето му, сякаш ухото му е било продупчено и кръвта е текла няколко дни наред.
А може би вероятността шлифованият измамник да се озове тук като командир на ад-бардовете…
Това беше немислимо. Невъзможно.
Командир на ад-бардовете… какво беше казала Лев? Фиц Григ. Кейдън Фиц Григ.
Сафи никога, никога нямаше да се досети, че това е шлифованият измамник. Виновникът тя да се намира тук сега. Той беше откраднал парите й след игра на таро и шмекерията му беше запалила фитила на всички последвали събития.
Ако Кейдън не й беше откраднал парите, на следващия ден Сафи нямаше да се опита да си ги върне. Ако не беше опитала да си ги върне, нямаше да обере грешната карета. Ако не беше обрала грешната карета, кръвовещият монах нямаше да надуши миризмата й. И ако не я бе надушил, сега навярно Сафи щеше да бъде на свобода.
На свобода и с Изьолт до себе си.
Сафи никога нямаше да предположи, че мъжът зад шлема е Кейдън. Тя бе плюла всеки път, когато произнасяше името му, и бе дала клетва, че ако пак го срещне, ще одере кожата от лицето му.
Зад Сафи битката продължаваше. Чуваха се виковете и ритниците на Ванес. Пъшканията и дрънченето на бронята на Зандър. Но Сафи почти не ги забелязваше. Само се взираше в лицето на шлифования измамник и се мъчеше да нареди парченцата от сюжет, който не разбираше.
Може би ако бе имала истински шанс да избяга, щеше да се опита. Може би ако беше видяла начин да измъкне Ванес от лапите на Зандър и от тази проклета яка, и това щеше да направи.
Но това не й се удаде, а и имаше твърде много въпроси, които жужаха като разтревожено гнездо оси.
Ето защо Сафи не забеляза завръщането на Лев от разходката й до селището. Ето защо не се опита да се бие, когато Лев изскочи зад гърба й и я изрита в коленете. А когато шлифованият измамник свали със сгърчено лице шлема си и пак стана командир на ад-бардовете, Сафи го изгледа безмълвно. Даже когато вързаха глезените й с въже, за да не може да тича, рита или да се бие, тя пак не се възпротиви.
Но когато командирът я изви грубо и изрева: „Добър опит, еретичке“, Сафи най-сетне реагира. И му се ухили.
Опитът беше добър и си струваше подутото дясно коляно. Защото беше научила повече за противниците си, отколкото очакваше. Узна, че великанът е силен, но бавен. Командирът пазеше дясната си страна, защото беше ранен и старите му рани можеха да се отворят.
Но най-важното беше, че ад-бардовете не искаха да я ранят. Командирът можеше да го стори още в началото на схватката. Можеше да я пореже, колкото да я забави, а Лев можеше да я повали с повече сила, отколкото беше използвала.
Но нито единият, нито другият беше наранил Сафи или Ванес. Това означаваше, че ги искаха живи. Невредими. Тоест императорът на Картора ни иска живи и невредими.
Това вдъхна сила на Сафи въпреки вързаните й крака и яката на императрицата.
Следващия път, когато Съдбата й подхвърлеше сгоден случай, Сафи щеше да бъде готова.
Когато Едуан се събуди, слънцето се беше скрило зад дъждовните облаци. Той не можа да прецени колко време е бил в несвяст, но беше сигурен, че е траяло повече от всеки друг път. Магията му беше поискала енергия отнякъде и след като нямаше храна, оставаше припадъкът.
Беше спал леко. От онези случаи, в които сънищата се сливат с действителността. В които си мислеше, че е буден, а когато наистина се събуди, видя колко странен е светът. Мечешки капани с човешки бой. Борови иглички, лепкави от кръв, която никога нямаше да засъхне. Дъжд, който шибаше новата кожа.
И неизменната миризма на сребърни талери в носа му.
Очите му се разтвориха широко. Едуан се надигна и седна, а мускулите му възроптаха и кожата му се опъна твърде силно. Дрехите му бяха подгизнали.