Озърна се бързо, но не видя нищо друго, освен сивото купесто небе отгоре и прясната кал наоколо, а когато подуши, не откри опасност наблизо. Пак насочи вниманието си към заздравяващия си крак. Бричовете му бяха разкъсани и новата розова кожа блестеше на облачната светлина. Сърбеше го, но той не обърна внимание и запълзя сковано на четири крака към талерите.
Чантата не беше мръднала, откакто той налетя сляпо в мечешкия капан. С леко разтреперени от изтощението ръце повдигна торбата и надникна в нея.
Изпука клонче.
Едуан скочи прав. Завъртя поглед, но не надуши никого.
— Не мърдай — изрече глас на номатски. Точно зад гърба му.
Нишковещата. И кой ли друг да бъде, но ето че Едуан не можеше да реши дали това беше дар от Съдбата, или проклятие.
Спря се на второто, когато нишковещата рече:
— Взех ти ножовете. Скрити са.
В безумния си стремеж да грабне парите, напълно беше забравил оръжията си. Глупак.
Той се изви към нея и извика на далмотски:
— Ножовете не са ми нужни, за да те убия, нишковеща!
Дъждът заби по врата и скалпа му. Момичето въздъхна рязко, сетне навлезе по края в сечището. Беше си сложила наметалото на Едуан, но обърнато наопаки. Умно, нищо че това беше против правилата на Манастира. От една крачките й станаха десет, додето спря на разстояние, безопасно срещу всеки друг, само не и срещу кръвовещ. Едуан можеше да се справи с нея, преди да е мигнала.
Но предпочете да отпусне ръце до тялото си. Можеше да я нападне, но от разговора най-лесно се изкопчва информация. Така поне казваше монахинята Иврен.
Но тя беше казала още, че това момиче било половинката от Каар Ауен — митичната двойка, която Манастирът бе дал обет да закриля. Едуан обаче не вярваше нито в това, нито че Каар Ауен изобщо съществуват.
— Къде са ми останалите пари, нишковеща?
Мълчание и две-три секунди двамата се оглеждаха в дъжда.
Капките се стичаха по лицето й и оставяха бели следи сред мръсотията. Изглеждаше по-слаба от преди две седмици. Скулите й стърчаха през прозрачната кожа, очите й бяха хлътнали.
— Къде са ми останалите пари? — повтори Едуан. — И как ги откри?
Нослето й се сбърчи. Знак, предположи Едуан, че мисли.
Дъждът се усили и в калта се образуваха локви. Водата струеше по манастирския плащ, който Едуан си искаше обратно. Собственото му мърляво вълнено палто се бе просмукало с вода.
Сякаш проследило мислите му, момичето изрече на номатски:
— Намерих подслон.
— За нас? — попита Едуан все така на далмотски. — Ти какво мислиш, че е това, нишковеща?
— Съюз.
Той се засмя. Груб звук, който излезе с тътнеж от корема му и се сблъска с далечния гръм в небето. С нишковещата бяха врагове. В края на краищата бяха го наели да я отведе при Корлант.
Но Едуан беше заинтригуван. Хората рядко го изненадваха, а още по-рядко го предизвикваха. Нишковещата стори повече от това.
Тя го объркваше. Той не знаеше какво ще му каже. Какво ще направи.
Кръвовещият пак подуши въздуха. Вещерството му не усети никаква миризма на кръв, но нещо подразни носа му…
Влажният дим. Бягай, момчето ми, бягай!
— Вечеря — обясни нишковещата и мина покрай Едуан.
Вървеше, сякаш между тях не бе се случило нищо. Сякаш не валеше и тя не му беше откраднала карауенските ножове. И сякаш да обърнеш гръб на кръвовещ не беше глупав ход.
Едуан тръгна бавно. Направи две-три крачки със заздравелия си крак. Наведе се сковано, за да вдигне изоставените монети. И след като нито един капан не го заклещи и кракът не го заболя, той се затича леко след нишковещата.
Ботушите на Сафи бяха крайно големи. На петите й направиха мехури, но това не беше нищо в сравнение с раните по китките й, където въжето на ад-барда се забиваше и се търкаше в оголеното месо. Междувременно въжето на глезените й беше хлътнало в широките й ботуши и беше обелило кожата.
Всяка стъпка я изгаряше.
Сафи се радваше на болката. Тя откъсваше мислите й от огъня в гърдите й.
Командирът на ад-бардовете Фиц Григ.
Кейдън.
Шлифованият измамник.
На брадичката изпод шлема му се подаваше и онзи белег. Помнеше го от Веняса. Както помнеше самоуверената му усмивка и обичая му да гледа човека право в очите, без да мига. Без да извръща глава встрани.
Преди много време във Веняса тази усмивка и настойчивият поглед се бяха сторили на Сафи… интересни. Дори привлекателни.
Сега момичето не искаше друго, освен да издере лицето му и да ги махне оттам.