Ботушът й се закачи в един корен. Тя се препъна, въжетата прорязаха и бездруго разкървавените й китки и въпреки гордостта си тя пое шумно дъх.
— Спри, еретичке.
Командирът развърза въжетата, после мине отпред и й помогна да стане. От чантичката на колана си извади две платнени бежови превръзки за рани.
— Дай ми ръцете си.
Сафи се подчини и за нейно изумление, той уви китките й, за да попречи на грубите въжета да дразнят разранената й плът.
— Трябваше да ги сложа още в началото.
В тона му нямаше нито оправдание, нито обвинение. Просто наблюдение.
И докато се взираше във върха на мръсния му шлем, Сафи осъзна нещо, от което за миг дробовете й спряха да дишат.
Ами ако Кейдън беше казал на карторския император за магията й? Ако император Хенрик беше научил, че Сафи е веровещица, и я беше поискал за своя годеница заради този ад-бард тук?
Шлифованият измамник я беше изиграл. А след това командирът на ад-бардовете я бе заловил.
Не беше ядосана. Ни най-малко. Такъв беше животът й — вечно бягаше, вечно минаваше от едни вражески ръце в други, докато накрая врагът не й отсечеше врата. Беше неизбежно. Магията й я бе проклела от деня на раждането й.
Ами Изьолт…
Изьолт също бе принудена да бяга. Да се откаже от живота си във Веняса заради Сафи. Заради шлифования измамник.
Студена ненавист се разпростря в тялото й. Запулсира в китките й, във върховете на изприщените пръсти на ръцете и краката й.
Когато поеха отново на път, омразата се усили. Часове на агония, докато накрая ад-бардовете спряха за почивка. Зандър завърза Сафи за един обрасъл в лишеи бук и тя не се противи. Дори когато остатъците от старите клони се забиха в гърба й, тя не се задърпа. Дори когато вдигна нагоре ръцете й и ги изпъна така, че гърбът й се изви. После върза въжетата нависоко, много нависоко, а краката на ниско. Пристегна я като патицата, която Матю винаги печеше за рождения й ден.
Сафи не можа да види как връзват императрицата за дървото отзад, но чу същото опъване на въжета. Същото изпукване на изпънатите рамене. Скоро нямаше да могат да се измъкнат, нито да се бият.
Чу как императрицата поиска много мило и учтиво:
— Може ли малко вода, моля ви?
Великанът изсумтя на Лев и когато жената отиде при Сафи с водата, тя разбра, че командирът никакъв не се вижда. Погледна косо наляво, надясно… Но ад-барда го нямаше. Беше изчезнал в гората.
— Къде е командирът? — попита Сафи, след като излочи четири великолепни глътки от застоялата вода. — Беше ранен. Трябва да го нагледаш.
От шлема на Лев отекна металически смях.
— Не мисля.
И продължи да се смее, а щом завърза меха за кръста си, жената свали шлема.
Тъмночервената светлина през листака разкри младо лице. Най-много на възрастта на Сафи. Къса кестенява коса, широка челюст, която се спускаше до деликатен връх. Хубавка, даже с нагънатите като от бръснач белези по бузите и зад ухото й.
Лев се поусмихна и показа нащърбените си кучешки зъби, а белезите й болезнено се опънаха. И залъщяха.
— Откъде си? — попита я Сафи, макар че вече се догаждаше за отговора.
— Прага. В Ангелщат.
Северните бедняшки квартали, точно както беше предположила по говора Сафи, макар че вещерството й си мълчеше. Никакво чувство за истина или лъжа при думите на ад-барда.
Момичето размърда челюстта си, като се бореше с изкушението да попита защо не може да разчита ад-бардовете. Навярно нямаха представа, че тя е веровещица. Да, командирът я беше нарекъл еретичка, но може би само той знаеше.
Вместо това Сафи попита:
— Как стана ад-бард?
— По същия начин като всички.
— И какъв е той?
Лев замълча. Засмука въздух с език, а светлозелените й очи обходиха опънатото въже и обтегнатите ръце на Сафи. Накрая и лицето й — като ад-бард, който разглежда еретичка. Макар че веровещицата дори не можеше да гадае какво виждаше и чувстваше Лев.
— Чакаше ме или хомотът, или секирата — каза накрая жената. — И аз избрах хомота. Още вода?
Тя надигна меха, а когато Сафи поклати глава, додаде:
— Както искаш.
Под разсеяния поглед на Сафи Лев приклекна наблизо и взе да проверява оръжията си, най-напред арбалета. Изведнъж магията й бликна неприятно на повърхността.
Лъжи. Зад гърба й.
Усещането, вълната по голите й ръце я сепнаха. Толкова отдавна никой не беше лъгал в нейно присъствие и тя не беше успявала да го долови. Но не толкова леещите се от езика на императрицата думи звучаха фалшиво, колкото тонът и драматизмът им.
— Ти си родом от Северното море, нали? — попита Ванес с измамно мил и нежен тембър. — Аз също отраснах близо до водата. Но не до студено море като вашето. А до топла, слънчева река — гласът й премина в далечен звук, който отново се отърка във вещерството на Сафи. — Бях на път към онова езеро със семейството ми. Не кръвното, а нишкосемейството ми. Избраното от мен. Малко ни оставаше да стигнем. Може би още ден-два…