Щом момчето приключи, Вивия премина трескаво край него. Покоите на краля бяха два пъти по-големи от нейната спалня, но също тъй оскъдно обзаведени. Едно легло до стената вляво, със стол до горната табла. На дясната стена — недокоснато огнище, в което виеха ветровете. Затворени капаци, спуснати завеси.
Вивия изпъна тялото си. Не се поклони. Не отдаде чест. Не го поздрави с дума. Запази силите си за съвета, би казал той. С мен можеш да бъдеш себе си.
Посивялата глава на краля лежеше на възглавницата. Дъхът му хриптеше навътре… навън… и пак навътре. Той даде знак на дъщеря си да се приближи. Дори с болнавите му, щръкнали от нощните му одежди рамене и с всепроникващата смрад на смъртта, надвиснала като мъгла над сутрешния прилив, Серафин изпълваше стаята с надмощие.
Щом стигна при него, тя се отдръпна ужасена. Лицето, очите на баща й бяха съсухрени. Всяко ново посещение беше по-лошо от предишното, но поне вчера кралят беше с разсъдъка си.
По врата й полази хлад. Болестта бе преминала отвъд физическото безсилие. Тялото му беше развалина, скоро същото щеше да се случи с ума му.
— Седни — изграчи той и лакътят му се подхлъзна назад.
Беше се опитал да се надигне. Вивия му помогна. Острите му ребра се забиха в пръстите й. Щом кралят седна изправен, тя се настани на стола до леглото му.
— Облякла си капитанска куртка — изрече Серафин с по-крепък глас и със същите неприятни съгласни като на леля Иврен. — Защо?
— Стори ми се, Ваше Величество, че вие поехте позицията на адмирал.
Това й беше казал преди две седмици, по време на разговора, в който му съобщи за смъртта на Мерик.
„Значи флотът се връща при мен“ — беше казал тогава Серафин. Но днес само въздъхна.
— Приличам ли на човек, който може да управлява флотилията ни? Не ми отговаряй — додаде с припламнала искрица на суховатия си хумор. — По цял ден лечителите ми казват, че се подобрявам — лъжци! Подлизурковци и глупаци, до последния! — и продължи да говори в същия дух.
Какво му казали лечителите, колко силен бил на младини, за годините, когато бил адмирал, крал и…
Какво още и Вивия не знаеше. Не го слушаше, а честите й хъмкания и да-та бяха заблуда. Опитваше се да внимава наистина, но Серафин говореше единствено за миналото и предъвкваше все стари разкази, които беше слушала стотици пъти.
Ноден да я обеси, тя беше лоша дъщеря. От години бе чакала този триумфален миг — да я посочи за адмирал — а ето че не можеше да се насили да го слуша.
Преглътна, набързо оправи маншетите си, а баща й продължи да бръщолеви. В момента подхвърляше остроумия по адрес на Върховния съвет, анализираше многобройните недъзи на визерите и Вивия се изсмя пронизително в отговор. Това поне беше лесно, а смехът винаги й спечелваше одобрителна усмивка.
А понякога, както стана днес, дори и подигравка:
— Ние си приличаме като две капки вода. Нихар до мозъка на костите си. Чух какво е станало днес в Залата за битки. Отличен номер с водата. Покажи им нрава ни.
Гърдите на Вивия се сгряха. А сетне каза точно онова, което знаеше, че той ще се зарадва най-много да чуе:
— Те са глупаци. Всички до един.
Старецът се усмихна според очакванията й, а сетне пое дъх и се задави от храчките. Сърцето на Вивия прескочи… Но не. Баща й беше добре.
— Какво каза днес съветът? Разказвай.
— Сто четирийсет и седем кораба — отсечено рече тя, — са преминали Пазачите тази седмица. Повечето са били пълни с нубревненци, Ваше Величество. Визерите се страхуват за храната…
— Храната пристига — прекъсна я Серафин. — Благодарение на нашите Лисици. Под двореца натрупахме значителни припаси и те ще ни стигнат да изкараме войната. Договорът с карторците също ще помогне — добре че брат ти си използва акъла.
Дробовете на Вивия се стегнаха. Аз също си използвам акъла, искаше й се да каже. Лисиците бяха моя идея и аз се трудих много. Но не смееше да каже това на баща си. Той държеше да споделят триумфа на добрите решения, както и обвиненията за нескопосаните.
Заля я чувство на вина. Тя никога не беше казвала на краля за митичния подземен град и за езерото и колкото и да се заблуждаваше, че е заради клетвата пред майка й, в сърцето си знаеше истината. Тя беше себична дъщеря и не искаше да дели славата, ако някога успееше да открие подземния град.
— Ами преговорите с марсточаните? — продължи кралят. — Още една победа на брат ти, която ще ни държи сити.
Очите на Серафин се позадържаха върху траурната лента на ръката й. Той още не си беше сложил такава, което отпърво озадачаваше Вивия, защото баща им не спираше да хвали Мерик, поне откакто той се бе преместил в Ловац и беше влязъл в Кралските сили.