Но отсъствието на траурната лента я беше зарадвало, защото това означаваше, че кралят обича повече нея.
Себична дъщеря.
— Марсточаните ли? — Вивия повтори насила въпроса и повдигна рамене към ушите си.
Кралят й хвърли обичайния си кос поглед и очите му светнаха. Той искаше точен отговор и чакаше да види как тя няма да може да му го даде.
Вивия облиза устните си, изпъчи гърди и внимателно заговори:
— Все още преговаряме с Марстошкото султанство, Ваше Величество, но ще ви уведомя, щом постигнем съгласие…
— О? — той протегна съсухрената си старческа ръка и грабна лист хартия от леглото си, който досега беше стоял скрит в сенките. — Тогава защо тази сутрин научих, че си прекратила преговорите с тях?
Стомахът на Вивия се изпълни с празнота. Страницата, зашумолила пред нея, беше съобщението, което тя беше пратила по гласовещата на марстошкия посланик преди седмица. Как, в името на адските води, Серафин се бе докопал до него?
— Не мисля, че сделката беше добра — заговори тя трескаво и се усмихна нехайно.
Когато каменното изражение на Серафин не трепна, тя промени тактиката си. Надяна си нова маска — хаплива, ядовита.
— Трябваше да хвърля бегъл поглед върху предложенията на марсточаните, за да видя, че Нубревна няма да спечели от договора. Съюзът трябва да служи на нашите интереси, не на Марстошката империя. А освен това имаше и дребна пречка с нападението на Марстошките военноморски сили отпреди две седмици, Ваше Величество.
— Тревожа се единствено за теб — рече той със същото изражение на лицето. — Не ми се ще съветът да си помисли, че си проявила слабост и не си могла да преговаряш по-умело.
Вивия се уплаши. Думите заваляха По-бързо:
— Но Ваше Величество, аз си помислих, че вие никога няма да се съюзите с тези гълтачи на огън. Вие сте твърде умен за тях и де да можехте да видите само предложенията им в договора! А сега, когато императрицата навярно е мъртва, те сигурно сами щяха да прекратят преговорите!
— Но ти не си могла да знаеш предварително, че императрицата ще умре. Освен ако… — част от леда на Серафин се стопи. Част от доброто му настроение се завърна. — В смъртта й няма нещо повече, отколкото си мисля.
Вивия му отвърна с крайно измъчен смях. Старецът се отпусна на таблата.
— Нали ти казах — тревожа се за теб. Знам, че си силна, но съветът не го знае.
И кралят се впусна да разказва нови истории, а в това време Вивия се помъчи да успокои сърцето си. Помъчи се да се престори, че го слуша, но истината беше, че ръцете й трепереха. И трябваше да седне отгоре им, за да скрие това.
Винаги ставаше така с краля регент. Когато беше недоволен, тя затреперваше като птиче — глупаво от нейна страна. И срамно, защото баща й я обичаше. Както сам беше казал, той се тревожеше за нея.
Серафин беше добър крал, могъщ владетел и ако съумееше да действа умно, Вивия щеше да стане като него. Ако се държеше за него. Споделяй славата, споделяй вината. Като си напомни отново това — нещо, което напоследък правеше все по-често, — тя придаде на позата и на лицето си внимателен интерес. И през следващите два часа изслуша разказите за подвизите на баща си, за великолепието и изкусните му ходове в нубревненската политика.
Пред кралското крило Вивия се срещна с дворцовия стюард и десет изпънати войници. Войниците отдадоха чест, докато тя приближаваше през вътрешния двор, а стюардът — дребничка жена, която Вивия познаваше от люлката — се усмихна и се поклони.
Това бе вечерният им обичай: след като разкажеше всичко на баща си, Вивия и стюардът й се разхождаха из земите и назъбените парапети на двореца. Вивия слушаше, докато стюардът изчиташе всички прошения, петиции и оплаквания от деня, а дворцовите работници имаха правото да се приближат.
Сега беше моментът онзи градинар да се оплаче за сливовите си дръвчета.
Те тръгнаха с отмерена крачка, а вятърът край тях се усили, зашумоля в градините, а на хоризонта се струпаха нови облаци.
Някога чакълените пътеки били уединени, а растенията подкастрени и съвсем декоративни. Но преди осемнайсет години кралица Жана дала на дворцовата прислуга свобода. За две-три лета до централния фонтан хванали корени ред до ред ябълкови и крушови дръвчета. Стъблата на тиквичките с тежките жълти цветове запълзели по пътеките и около розовите храсти, а в западния край поникнали повече зелки от главите в двореца.