Погледът на Вивия се стрелна към единственото кътче в кралските градини, останало непокътнато: неголямо място на североизточната страна, оградено от високи плетове и с езеро с лилии в средата му. Това беше любимото място на Жана, защото вътре чакаше вратата към подземното езеро. Но Вивия се питаше…
— Почакайте тук — измърмори тя и тръгна право натам.
Краката й я отведоха под обраслата арка, през ръждясалата портичка в градината на майка й. Тя изглеждаше както винаги. По земята бръшлянът беше подивял и само езерцето и трепкащият наоколо му папур го възпираха. Една плачеща върба протягаше дългите си пръсти към брега, а на отсрещната стена боровинковите храсти избуяваха.
Всеки ден Вивия минаваше забързано по чакълената пътека — единственото място, което бръшлянът не беше завзел — насочена към капака зад храстите с боровинки. И всеки ден търсеше следи дали някой друг не е влизал в градината.
Самотна пейка стоеше на няколко крачки от езерцето и към нея се упъти сега Вивия. Жана винаги сядаше тук. Вивия се отпусна на пейката, както правеше някога майка й. После се загледа като нея в грозда брадати ириси.
Цветята още се държаха в глинените делви зад папура. Това бяха единствените черни ириси, които Вивия беше виждала някога. Повечето бяха сини, червени или лилави, но не и тези, които майка й беше обичала тъй много.
Докато се взираше в тях, Жана говореше. Отново и отново рецитираше един стих от „Скръбта на Еридиси“, песента, която пияните моряци и нещастните влюбени обичаха да пеят. Но само в смъртта те могат да проумеят живота. И само в живота ще променят света. А после я рецитираше отначало. И пак, докато не докараше до лудост всички край себе си.
За кратко Вивия се вгледа в цветята, макар че мислите й се бяха изгубили в миналото. В образа на майка й, която се взираше и монотонно напяваше. Отначало нарядко, а сетне веднъж седмично. Веднъж дневно…
Докато завинаги изгуби разсъдъка си.
Вивия приличаше на майка си в някои неща, но беше по-силна от Жана. Тя щеше да се пребори с мрака в себе си.
При тази мисъл младата жена скочи от пейката и тръгна към свода. В тази градина нямаше нищо стойностно, освен капака. Тук живееха само сенките и лудостта. Само спомените и скръбта.
ДВАНАЙСЕТ
Леговището.
Най-мръсната, най-претъпканата част на столицата. Даже в цяла Нубревна.
— У дома — рече Кам, докато водеше Мерик напред.
Първата й дума, откакто бяха тръгнали от жилището на Кълен, и я изрече с такава тежест, че той не можа да измисли сносен отговор. Сякаш момичето трябваше да събере всичките си сили, за да я отлющи от езика си. Даже в умиращите Нихарски земи на юг бе имало пространство. Храна.
А тътнещите над главите им гръмотевици и дъждовните капки, които падаха на две-три минути — слабо, но все пак заплашително, — с нищо не помагаха. Земетресението също беше оставило отпечатъка си. Паднали водосточни тръби, срутени колиби и ням ужас в очите на хората. Но можеше да бъде и по-лошо — Мерик беше слушал разкази за трусове, които събаряли цели сгради.
Кам се движеше ловко през бъркотията, дългите й крака вещо прескачаха локвите и заобикаляха пияниците, а Мерик я следваше според силите си. Два стиха от старата детска песничка не спираха да се въртят из главата му, докато вървяха.
И все не можеше да реши, той брат Филип Глупеца ли беше, или брат Дарет Слепеца.
После забрави съвсем за тях, защото Кам рязко сви наляво. За секунди изчезна надолу по сенчестата уличка и Мерик трябваше да я догони. Буреносният вечерен светлик изчезна и пред очите му изплуваха сенки.
— Насам — изсъска Кам и го дръпна в една теснина между две сгради.
Мерик я зяпна, а Кам затисна уста с белязаната си лява ръка, сякаш за да заглуши дъха си. Когато така и никой не се появи по уличката, тялото й се отпусна. Тя свали ръка.
— Извинявай — измърмори. — Помислих, че ни видяха.
После подаде глава зад ъгъла. Тялото й се приведе. Поведението й по нищо не приличаше на криволиците и хитростите й по-рано през деня. А когато я попита „Кой ни следеше?“ и тя отвърна „Войници“, не беше много сигурен, че й повярва.
Но не настоя.
— Може ли да продължим? Градът се нуждае от нас.
За да спрем Вивия, прищя му се да каже. Да се сдобием с още храна, още стоки. Но замълча, защото Кам не заслужаваше да я хока. Лицето й вече беше пламнало от срам.