— Разбира се, сър. Извинявай, сър.
И пак тръгна към Иглената кула, но току придърпваше качулката си и трепваше, щом някой пресечеше пътя им.
Скоро двамата заобиколиха купчина дървени навеси и пред тях изникна славната Иглена кула. Древна, по-древна от Стария град. По-древна от градските стени и даже от водните мостове на Стефин-Екарт. Мерик позна това по камъка, от който беше издялана. Гранит, пламнал в оранжево под жаркия огън на залеза.
Когато първите хора се заселили в Нубревна, те донесли от родните си земи черен гранит, готови да подчинят новата земя на волята си. Но с времето Нубревна се превърнала в отделна нация. Отделен народ, който на свой ред използвал неизчерпаемия местен варовик.
Дървени дъски и паднали колиби стояха облегнати в основата на кулата, а над вечерната глъчка се носеха болнави покашляния и писък на пеленачета. Всеки звук в Леговището беше по-силен, отколкото Мерик си спомняше. Всичко беше по-смрадливо и много по-пренаселено. От сводестия проход, който водеше към кулата, се точеше опашка от хора — едни куци, други без ръце и крака, едни задавени от кашлица, отпаднали, други едва-що свалили пелените.
Мерик изруга:
— Може ли да прередим всички, момче?
От дълбините на качулката си Кам му хвърли кос, многозначителен поглед.
— Тъмнината невсякога е враг, сър. Насам!
И ей така момичето подмина опашката, зави зад кулата и накрая влезе през една ръждива порта. Тук дебелата кула се опираше в градската стена от същия гранит. На две крачки след портата неравният калдъръм на пътечката рязко се спускаше надолу, сякаш някога е имало стъпала.
— Почакай там — Кам посочи едно място сред сенките, където залязващото слънце вече не достигаше. — Ще отворя вратата, а ти ще се вмъкнеш вътре, когато никой не гледа.
Мерик се поколеба. Не искаше Кам да влиза с него, помощта й му бе нужна дотук, а от този момент бе смятал той да поеме водачеството. Но момичето вече се повлече към вратата и вдигна ръка, за да почука.
Дори когато глас, подобен на Сафииния, полази по врата му — Имам чувството, че никога вече няма да те видя, — той изпълни заръката на Кам и се сви в най-далечния ъгъл.
Когато се шмугна навътре в сенките, светлината на залеза падна върху кулата под такъв ъгъл, че освети буквите, издълбани над вратата. Най-напред се появи И, следвано от празнина, където дъждът, времето и курешките от птиците бяха загладили буквите. Накрая се показа ГЛЕНАТА КУЛА.
Това отговори на въпрос, който Мерик си задаваше от дете: защо приютът се наричаше Иглената кула. Под името, със ситни букви се четеше: ТЪМНИНАТА НЕВСЯКОГА Е ВРАГ, РЕШИШ ЛИ ДА ПРЕКРАЧИШ ТОЗИ ПРАГ.
Ето какво искаше да каже Кам.
Момичето почука веднъж по ниската вратичка и след секунди тя се разтвори широко. На талази навън лъхнаха пара и горещина.
— Кой е? Отпред се вие опашка… Кам! — извика жената от другата страна.
После дръпна момичето вътре толкова бързо, че разкопчаното й палто се развя зад нея като крилца на молец.
— Вармин! Никога няма да повярваш кого са ни довлекли Миногите!
— Няма, я — чу се приглушеният отговор.
— Камила Лийри!
Вратата започна да се затваря. Мерик се спусна към нея и едва не се препъна в собствените си крака. Мушна се вътре точно преди да я затворят. И чак тогава, застанал в слабо осветената и претъпкана кухня, му хрумна, че жената беше казала Камила.
Значи не Кам — той никога преди не беше чувал това име, — а Камила. Солидно нубревненско женско име.
Ето че това даваше отговор и на друг въпрос, който го занимаваше.
След като намести качулката си, Мерик тръгна през кухнята на Иглената кула. Неколцина работници го изгледаха навъсено, но иначе никой не му обърна внимание.
На площад „Присъда“ той мина покрай четирима души с татуировки под очите и гърдите му се стоплиха. Дъхът му припламна. Убиецът Гарън е бил продаден тук; чувстваше, че това беше сърцето на сестринските му планове.
Когато най-сетне излезе от кухнята, пред него се простря тесен проход. Ниските тавански греди от черно дърво му напомниха вътрешността на кораб, но вместо отвън, вълните се разбиваха отвътре.
Иглената кула живееше, дишаше, а народът се изливаше в три отделни врати. Една група влизаше в светлата стая на няколко крачки от него. Болнична стая — работниците с лечителските наметала не можеха да се сбъркат. Другата група се движеше наляво, към по-тъмно, по-тихо място, а последният поток течеше право напред към оживената глъчка и смях.
Над тези бурни морета не можеше да се чуе нищо отчетливо — ни разговор, ни отделни гласове, ни мисли. Врявата в Иглената кула изпълни всяко кътче в главата на Мерик.