Мускулите му се отпуснаха. Част от вечно присъстващия гняв в душата му се успокои и бе изместен от нещо по-отстъпчиво. Нещо по-старо. Нещо… скръбно.
Два пъти седмично кралица Жана идваше тук и два пъти седмично Мерик и Вивия покорно я придружаваха. До деня, в който баща им не разбра, че магията на Мерик не е толкова силна като тази на сестра му. До деня, в който Серафин го бе изпратил да живее при прокудената му леля на юг.
Мерик затвори очи. Не беше дошъл тук заради себе си. Беше тук заради онеправданите и злите.
— Сър? — Кам нежно го хвана за ръка.
Докосването беше хем познато, хем добре дошло. Котва в бурята.
— Добре съм — Мерик заопипва неспокойно ръкавите си. — Търся някакъв кабинет или усамотено място, където пазят архивите. Някакви идеи?
— Да.
Тя се усмихна напрегнато. Даже крадешком. Мерик се досети защо. Камила. Тя се тревожеше, че е дочул името й, затова той се постара да каже с цялата грубост, която успя да изцеди:
— Накъде, момче? Нямаме време за губене.
Усмивката й се разшири до нещо истинско.
— През главното помещение.
Тя хвана Мерик за наметалото и го повлече грубо, като теглените от мулета лодки в канала.
С всяка крачка към главното помещение на кулата усещането за музика се усилваше. Първо тътнежа в подметките му. После вибрациите се разпростряха в корема и в гърдите му. Докато накрая Мерик влезе през вратата и песента и гласовете го заляха.
Двамата с Кам се озоваха в огромна и слабо осветена зала, но преливаща от миризмата на потни тела, поръсени с благоуханието на розмарин. И овнешки бульон.
Устата на Мерик се напълни със слюнка. Не помнеше кога за последно беше ял топла манджа. Сигурно е било на „Жана“. Стомахът му изкъркори и се преобърна.
Кам посочи едно спираловидно стълбище в далечния край.
— На горния етаж някога е имало килер, но сега там е кабинетът.
Отлично.
— Вземи малко храна — нареди Мерик. — Скоро ще се върна.
— Идвам с теб — Мерик се обърна и тя понечи да тръгне след него, но той я прикова под суровия си, хладен поглед.
— Не, момче, оставаш тук. Аз работя сам.
— Само че всеки път те залавят…
— Остани. Тук.
Мерик се мушна в тълпата, преди тя да успее да го последва. Щом стигна стълбите, се измъкна и изкачи две стъпала. Тук спря, за да нагледа Кам. Но момичето се оправяше и се бе напъхало на опашката за яхния. Макар че продължаваше да гледа към Мерик и нервно да подръпва качулката си.
Той си пое дълъг, плитък дъх и сви пръсти. Домогна се до силата си, както го беше учил Кълен преди повече от десет години, когато бяха момчета, играеха си на плажа и се опитваха да разберат магиите си.
После изпусна дъха си, горещият ластар се заизвива нагоре по стълбите и влезе в стаята над него.
Ветровете не срещнаха никого. Помещението беше празно.
След като за последно хвърли поглед на Кам, Мерик се загърна в наметалото си и се качи.
Кабинет и спалня. Това откри той над столовата в Иглената кула. Таванът между стаята и покрива беше преустроен в тясна всекидневна.
Въпросът беше кога. След смъртта на Жана управлението на Иглената кула беше преминало в ръцете на Серафин, който на свой ред го повери на прислужниците. За първи път Мерик бе чул, че Вивия е поела кулата, когато преди три години се бе завърнал в Ловац. Но тук навсякъде личеше нейното присъствие.
Едно канапе се бе настанило под отворен прозорец. Облегалката, въпреки проядените от молци ъгълчета, беше застлана с грижливо надиплена кувертюра с избродираната морска лисица на рода Нихар. Подобни завеси потрепваха от единия край на прозореца и показваха, че лошо поставените капаци не правят нищо, за да спрат течението.
Мерик не можеше да откъсне очи от завесите. Те извикаха спомен за друг прозорец, друга стая, точно като тази, но закътана в едно забравено крило на двореца.
Вивия я беше намерила. Беше я украсила. И известно време пускаше Мерик при себе си в нея. Лисичата ми дупка, така я наричаше, а той си бе играл с войниците, докато тя четеше книга след книга… след книга.
После майка им беше умряла и след като подпали траурните венци, хвърли ги от водните мостове и се върна мрачно обратно в двореца, Вивия побърза да се заключи в лисичата си дупка.
И повече никога не пусна Мерик вътре.
Един молец размаха криле на влажния буреносен бриз и привлече погледа му. Върна го в настоящето. Изпърха към най-светлия ъгъл на стаята, където дъските служеха хем да подпират стената, хем за лавици.