Мерик се промъкна дотам. Внимаваше да не бърза, погледът му търпеливо огледа всяко гръбче. Движи се с вятъра, беше го учил майстор-ловец Йорис. Движи се с реката. Избързаш ли, принце, и жертвата ще те усети много преди да си стигнал до нея.
Йорис ръководеше войниците на Нихар, а Мерик и Кълен часове наред вървяха по петите на жилестия воин. И повтаряха всичко, което той правеше.
Сега по същия начин принцът започна търсенето си бавно. Внимателно. Възпирайки желанието си да се втурне. Докато накрая на най-високия рафт намери заглавие, което щеше да му свърши работа. „Продажби от площад „Присъда“, година 19“ пишеше на него и ъгълчетата на устните му се поизвиха в усмивка. Тя се разшири, щом откри името на Гарън вътре.
„Получен от площад „Присъда“ в Г19Д173. Разменен срещу храна със Серит Линдей за работа на полето.“
— Разменен — повтори Мерик беззвучно. — Със Серит Линдей.
Той примигна. Прочете името още веднъж. Но не, нямаше грешка. Това Мерик не беше очаквал да открие. Е, не че се бе надявал да намери бележка, на която пишеше, „Изпратен в залива на Нихар да убие брат ми“, но бе очаквал нещо, което да свърже Гарън с нападението на „Жана“.
А ето че откри напълно нова брънка във веригата. Той изруга тихо и затвори книгата. Думите на Кам отекнаха в ушите му. Ами ако друг се е опитал да те убие, а не сестра ти?
Но кой друг? Тя беше единственият логичен виновник. Да не говорим че най-младият Линдей, глупак и благородник до мозъка на костите си, беше приятел на Вивия от детството. Друга брънка или не, веригата пак водеше до сестра му.
Докато Мерик върне книгата на мястото й, молецът се бе заклещил в огневещерския фенер. За секунди изгоря и вонята на пушек за кратко уби острия дъх на лимон.
За миг Мерик се вторачи в ярко блесналия пламък. В дима, който се изви от молеца. После с усилие премести поглед към бюрото на Вивия. Което в действителност си беше маса. Без чекмеджета, където да се скрият важните писма, без заключени шкафчета отдолу. Но Мерик бързо се зае да прегледа купчините документи. Провери между, под и зад тях.
Прелисти шестте купчини, но в тях нямаше нищо интересно. Безкрайни описи и отчети със ситен, наклонен почерк, който беше тъй прилежен, че приличаше на напечатан.
Очите му се спряха на друга купчина, изписана с изчисления, сметки и бележки. Четливо, но под такъв остър наклон, че цифрите бяха почти хоризонтални.
И всичките зачеркнати. Задраскани с гневен молив. Броят на прииждащите хора (дневно) срещу количеството пристигаща храна (дневно, минус приноса от двореца), а отдолу изхарчените пари, за да се заплати за всичко.
Сметките не излизаха. Цифрите се разминаваха. Гладните и бездомните превишаваха постъпващите средства и храна. Дъхът на Ноден, ама че голямо число. Всеки ден шестнайсет души пристигаха с надеждата за легла, а още четирийсет и четирима идваха за храна.
Това бяха хората, които намираха подслон, ядене и лечение в Иглената кула, но колко не успяваха? Мерик знаеше, че родината му е в окаяно положение вече двайсет години, а напоследък затъваше още по-надълбоко във водите на ада. Но тези цифри…
Те говореха, че Нубревна е в по-тежко състояние, отколкото си беше мислил.
Той си пое дъх, за да се успокои, и премина към последната купчина върху бюрото. Най-отгоре лежеше голям лист хартия с гънка по средата.
Карта на резервоарите — обширната мрежа от тунели под града, които пренасяха водата и отпадните нечистотии. Мерик се наведе възторжено, защото на картата имаше място, обозначено с дебел X, а в единия ъгъл — и шест периода, един от които беше ограден. Мястото и часът на среща може би?
Мерик измъкна картата от купчината и я сгъна по линиите. Тъкмо я мушкаше в колана си, когато го полази хлад. Лед, сила и един глас рече:
— Остави я, ако обичаш.
Ох, Ноден да го обеси! Мерик познаваше този глас.
Стейша Сотар беше пристигнала.
Мерик завъртя едва-едва главата си, а качулката прикри лицето му. Трябваше само да стигне до отворения прозорец. Един скок оттам и щеше да е на свобода.
Или така си мислеше, докато около краката му не бликна вода. Тя се плъзна като змия, уви се и го пристегна в окови от лед. Как беше могъл да забрави? Стикс беше опасна водовеща. На Мерик не му остана друг избор и той се предаде на мрака.
Превърна се в Ярост.
Ветровете му забучаха. Ледът се спука. Той вдигна крак, готов да побегне.
Ледът се стопи. Издигна се в пара нагоре, попари и изгори недъгавото му лице.
Мерик не се сдържа. Зарева от болка, после се хвърли през бюрото и падна от другата му страна.