Ледът се разлетя на пръски, заби по стената, сцепи му скалпа. Качулката му беше паднала. Но той вече се движеше. Пълзеше на четири крака към прозореца. Усети как Стикс повика нова магия. С такава лекота, сякаш битката едва сега започваше.
Тя тръшна крак и тозчас водата в стаята се превърна в мъгла. Мерик не виждаше нищо.
Той духна и слабите му ветрове разчистиха пътека към прозореца. Мъглата се оттегли. Мерик стана и се затича.
Но както се опасяваше, Стикс изникна на пътя му. Той свърна надясно, ветровете му повяха, за да я забулят в собствената й мъгла. Но преди да я подмине, ръката й се стрелна и го улови за китката.
Ледът се спусна по предмишницата му и го прикова към нея.
Очите им се срещнаха — нейните, тъмни като ада на Ноден, се разшириха. Стесниха се, а устните й се разтвориха.
Тя ме позна. Най-лошият възможен изход, освен смъртта. Това щеше да сложи край на всичките му планове.
Само че от гърлото на Стикс не се изтръгна Мерик, принце или адмирале.
— Ярост — отрони тя и тозчас мъглата се превърна в сняг.
Снежинките заваляха безобидно край тях.
— Ти си… истински.
Нов студ, този път отвътре, порази Мерик в гърдите. Ето колко осакатен е бил. Колко неузнаваем. И колкото да се мъчеше да си внуши, че Стикс е късогледа и нямаше да го познае, ако не се бе надвесил на сантиметри от нея… Той знаеше истината. Лицето му будеше ужас. Той беше Ярост.
Но това прекъсване беше дар. Миг, от който да се възползва.
— Аз съм Ярост.
При тези думи и това признание гневът пробяга по гърба му. Той се остави яростта да го понесе.
Сила, сила, сила.
— Пусни ме — нареди.
Стикс се подчини. Ръката й се отдръпна; ледът отстъпи, но все пак първо раздра ръкава му. А също и кожата.
Мерик се хвърли към прозореца. С главата напред, покрай капаците и лимоновата трева. Покрай мазилката и улуците. С главата напред към древната, тясна уличка долу.
Ветровете му го уловиха. Обгърнаха го и той се превъртя, после се приземи на разкривения калдъръм.
Щом ботушите му докоснаха земята, побягна. Два пъти се извърна назад. Първо — за да види дали Кам е нейде наблизо, но момичето го нямаше, а Мерик не можеше да се върне да го търси.
После — за да види дали Стикс го преследва.
Но не. Тя го наблюдаваше от отворения прозорец, обкръжена с ореола на светлината от свещта и падащия сняг.
ТРИНАЙСЕТ
Изьолт и Едуан се хранеха в мълчание. Челюстта му дъвчеше методично. А той не бе обелил думичка, откакто изоставиха мечешкия капан.
Изьолт и не очакваше това от него. Никога досега обаче не беше копняла повече за нишките. Без хора наблизо светът беше пуст и безцветен и седмици бяха минали, а нея само отдалеч я бе докосвала по някоя и друга плитка. А сега, когато най-сетне насреща си пак имаше човек, той беше сив. Без нишки. Безинтересен.
Езикът на тялото и израженията бяха загадка, която на Изьолт никога не се бе налагало да тълкува. Но след като кръвовещият нямаше нишки, които да излизат от него, тя трябваше да се взира внимателно във всяка промяна на лицето му. Във всяко потрепване на мускулите му.
Не че те бяха много. Студена като нишковеща, казваше майка й. Гречя го изричаше като комплимент, защото нишковещите не трябваше да показват емоции. Но думите жилеха обидно Изьолт, защото никога не биваха отправяни към нея. Гречя ги използваше за другите, за онези, които владееха покоя по-добре, отколкото дъщеря й някога щеше да се научи.
Колкото по-дълго Изьолт изучаваше Едуан, толкова по-силно усещаше чувството, което той излъчваше. Недоверие.
Личеше си по скованата му поза, готов да скочи, докато се хранеше. По очите му, които не я изпускаха, докато тя обикаляше из стана им. Той ми спаси живота, помисли си Изьолт, и сега ме ненавижда за това.
Но Изьолт беше калена срещу недоверието и омразата. Ако те можеха да убиват, тя отдавна щеше да бъде мъртвец.
— Още? — тя посочи огъня и последната сьомга на шиша.
Кръвовещият се покашля.
— Къде са ми ножовете, нишковеща?
Той твърдоглаво продължаваше да говори на далмотски. Затова Изьолт твърдоглаво отвърна на номатски:
— Скрих ги.
— А останалите ми талери?
— Далеч оттук.
Пръстите на кръвовещия се свиха. Той стана.
— Мога насила да измъкна отговора от устата ти, ако поискам.
Не можеше, и двамата го знаеха. Беше изгубил силата си над нея, когато си призна във Веняса, че нито може да подуши кръвта й, нито да я контролира.