Изьолт зае неговата поза с високо вирната брадичка и изпънати назад рамене, и в същото време пак усети как сърцето й заби твърде бързо. Дотук всичко в плана й мина, както беше предугаждала, както се бе надявала. Но сега… сега дойде време за последния възел в примката.
— Ще ти върна парите — заяви тя, зарадвана, че заекването й беше на много левги разстояние оттук — само ако ти ми издириш един човек.
Цялото му тяло се изопна като на змия. Няколко мига нищо не се случи. Някъде далеч отекна гръм. Вятърът задуха в клоните над главите им и ги опръска. Но ни едно мускулче по Едуан не трепна.
Накрая той промърмори:
— Значи… имаш нужда от мен.
— Да. Искам да откриеш Сафия фон Хастрел.
— Веровещицата.
Изьолт трепна. Едва забележимо, но Едуан видя. И тя разбра, че той забеляза.
— Веровещицата — съгласи се накрая и се учуди колко странно беше да произнесе на глас тази дума.
Дума, която шест години и половина не се осмеляваше да изрече, за да не би някой да я чуе. Да не би случайно да обрече Сафи на затвор или смърт.
— Марсточаните я заловиха, но аз не знам къде е. Ти, кръвовещ, можеш да я издириш.
— И защо ми е да го правя?
— Защото аз ще ти кажа, къде са останалите ти пари.
Той заобиколи угасналия огън и се приближи с две крачки. Без да мига. Без да извръща поглед встрани.
— Ще ми платиш с моите собствени талери?
Значи парите били негови. Изьолт не знаеше нито как, нито защо бяха попаднали в избата на Матю, но щеше да използва този коз в пазарлъка.
Тя кимна и Едуан се разсмя. В звука се долови слисване и изумление.
— И какво ще те спре да ги задържаш за себе си? Щом открия веровещицата, откъде да знам, че ти ще изпълниш своята част от сделката?
— А аз откъде да знам — контрира Изьолт, — че щом намериш Сафия фон Хастрел, няма да я задържиш? За да я продадеш, както вече се опита да направиш?
Кръвовещият се поколеба и сякаш наум проследи няколко варианта на разговора, после избра този, който най-много му се нравеше. Или служеше най-добре на целите му.
Студена като нишковеща.
— Значи въпросът ще опре до времето — той огъна китки. — Кой кого ще предаде най-напред.
— Значи ли това, че приемаш?
Той направи нова крачка към нея, достатъчно дълга, за да стесни разстоянието помежду им. Изьолт се принуди да повдигне брадичка, за да го гледа в очите.
— Ти не си ми господарка, нишковеща. Не си ми работодател. А още по-малко мой съюзник. За известно време ще вървим по един и същи път, това е всичко. Ясно ли е?
— Ясно.
— В такъв случай — продължи той все така на далмотски — приемам.
Пръстите на Изьолт се свиха в юмруци, за да запази спокойствие. И да не покаже какво облекчение я заля.
Идвам, Сафи.
Тя се извърна, изчака до последния момент, преди да измести очи и да се обърне напълно. После отиде до сенчестия ъгъл, където тлъсти гъби растяха нагъсто по варовиковата стена. Клекна, протегна ръце и напипа кожата.
Извади внимателно ремъка, като гледаше да не одраска дръжките на ножовете и да не влачи колана. Даже докато се връщаше през мократа пръст, го държеше изпънат, без да потраква катарамите.
Подаде му го.
— Трябва да ги излъскаш.
Никаква реакция. Кръвовещият само закопча ножовете през гърдите си методично и безмълвно, после отиде до края на скалния навес. Дъждът зароси отгоре му и за първи път, откак Едуан се бе събудил в гората, дробовете на Изьолт се разтвориха достатъчно, за да си поеме дъх.
Той щеше да й помогне. Нямаше да я убие.
— Готов ли си да потеглим? — попита тя и стисна нишко— камъка. Идвам, Сафи. — Нямаме време за губене.
— В този дъжд няма да напреднем много, а скоро ще се спусне мракът — той дръпна катарамата до рамото си и ножовете издрънчаха предупредително. — Потегляме утре призори.
Сетне седна с кръстосани крака на подгизналата земя, затвори очи и повече не проговори.
Командирът на ад-бардовете се завърна от джунглата с несигурни крачки, отиде до раницата на Зандър и затършува в нея. И да беше забелязал пронизващия поглед на Сафи, с нищо не се издаде.
Нощта наближаваше. Сафи се бе надявала да си направят лагер, но Съдбата досега не беше на нейна страна.
Командирът извади сушено месо, свали си шлема и го сложи до раницата. Един слънчев лъч проби горския балдахин и освети тила му, където кръвта беше хванала коричка.
И откъдето се подаваше бяло парче плат.
Ад-бардът беше отишъл в гората, за да превърже раните си. Сафи беше готова да заложи живота си на това. Мъжът не движеше лявата си ръка; а лявото му рамо изглеждаше по-дебело, сякаш превръзките издуваха отдолу кожените му дрехи.