Значи раната кърви. Устните й потрепнаха при тази незначителна сполука. Явно беше отворила раната, когато го удари, а това означаваше, че мъжът е изгубил кръв. Което пък значеше, че силите му са отслабнали.
Устните й се извиха малко по-нагоре.
Ад-бардът забеляза.
— Не се радвай толкова, еретичке. Ти си вързана за дървото, не аз.
Скоро ти ще бъдеш вързан, помисли си тя, но все пак изтри усмивката си. Нямаше смисъл да издава номерата си.
— Наслаждавах се на гледката, ад-барде. Без шлем изглеждаш много по-добре.
Недоверчива бръчка проряза челото на Кейдън — сега, без шлема, той беше Кейдън. Шлифованият измамник, който я бе обрекъл да живее в бягство. Да живее като плячка.
Кейдън се приближи спокойно. Ако не беше вързана, Сафи щеше да го стигне с ръка.
Той поднесе парче сушено месо.
— Свинско шкембе?
— Да, моля — тя запърха с мигли. — И благодаря.
Бръчката се вряза по-надълбоко върху челото му и той набързо огледа ръцете и окованите й нозе. Момичето беше все тъй здраво вързано.
— Откъде се взе доброто ти настроение, еретичке? Откъде тези любезни обноски?
— Аз съм домна. Мога да се усмихвам и на най-грозния крастав жабок и да го лаская колко добре му стоят брадавиците.
Изпухтяване, не точно смях. Кейдън приближи свинското на сантиметри от устата на Сафи и я принуди да проточи врат. Да го захапе и да откъсне. Унизително. Оскърбително.
Затова Сафи се усмихна още по-ведро, задъвка и продължи да дъвче. И още, докато накрая соленото жилаво месо мина през гърлото й.
— Сухичко е — изрече тя. — Може ли малко вода?
Кейдън се поколеба, присвил едно око. Поглед, който Сафи помнеше от нощта на масите за таро. Поглед, който казваше: Мисля и искам да видиш, че мисля.
После мъжът сви рамене, сякаш не виждаше причина да й откаже, и отвърза полупразния мях от кръста си. Повдигна го до устните й и тя запреглъща.
Кейдън я остави да пресуши меха.
— Благодаря ти — рече Сафи, след като облиза устни. Беше искрена.
Той кимна и закачи меха на колана си, но движението никак не се хареса на левите му пръсти.
— Ранен ли си? — обади се Сафи.
— Ад-бардовете не могат да бъдат ранени — измърмори той.
— Ах — отрони момичето. — Така сигурно е много по-лесно да се убиват невинни вещици.
— Никога не съм убивал невинни вещици — без да повдига глава, той продължи да връзва меха. — Но съм убивал еретици.
— Колко?
— Четири. Отказаха да се предадат.
Сафи примигна. Не беше очаквала да й отговори и макар че не можа да го разчете с магията си, допусна, че казва истината. Беше убил четирима еретици — неговият живот срещу техния.
— Ами кораба с марсточаните, които погубихте? Тях броиш ли ги?
— Какъв кораб? — бръчката пак се появи на челото му. Погледът му най-сетне светна.
— Онзи, който превърнахте в пепел. Онзи, на който бяхме с императрицата.
— Не сме били ние — той повдигна дясното си рамо и смътно посочи Лев и Зандър. — Ние ви следим от Лейна насам.
— Лъжеш.
Ново пухтене — този път несъмнено смях, защото през лицето му премина полуусмивка.
— Радвам се да видя, че вещерството ти все така не работи върху мен, еретичке.
Усмивката на Сафи посърна. Не можеше да се преструва. Наистина не можеше да го разчете. Реши да пробва с честност. Усмивката й се скри и на лицето й се показа бръчка.
— Защо? Защо магията ми не действа върху вас?
— Магията не влияе на ад-бардовете.
— Знам — рече тя простичко. — Но защо?
Той се почеса по брадичката, където белегът се спускаше надолу.
— Значи чичо ти не ти е казал.
Той отстъпи крачка назад.
— Магия, вещерство, сила. Тези неща са за живите, еретичке. А ние? — Кейдън се потупа по гърдите и металните плочки на бронята му издрънчаха. — Ние, ад-бардовете, вече сме обречени. Ние вече сме мъртъвци.
Стрелата в джоба на Едуан като че гореше, додето той оглеждаше тъмните борове и дъбове наоколо. Кой кого ще предаде най-напред? Беше изминал час от сделката между него и нишковещата, но Едуан не спираше да си задава този въпрос.
Дъждът най-сетне беше престанал. Не постепенно, както преминаваше в Манастира, ами внезапно. В един миг — буря. В следващия нямаше и помен от нея. Южният климат беше такъв — лошият късмет и природата чакаха да се нахвърлят върху странниците.
Щом дъждът престана, излязоха нощните буболечки. Запяха цикади, разхвърчаха се молци, разбудиха се и прилепите, които се хранеха с тях. И закръстосваха унилото черно небе. Накрая облаците се разнесоха и се показаха звездите. Едуан видя изгряването на Спящия великан — онази ярка колона звезди, която винаги сочеше север.