Нишковещата спеше. Малко след разговора им тя се бе настанила в най-сухия ъгъл под навеса. Не минаха и две-три минути и вече спеше.
Едуан се зачуди колко бързо я беше грабнал сънят. И колко ли неудобна беше тази странична поза. Колко безстрашно беше момичето, за да изостави напълно бдителността си.
Безстрашна или глупава, и ако се съдеше по номера с ножовете, беше второто. Но пък ето че хитро го бе примамила в това безумно партньорство. Кой кого ще предаде пръв?
Едуан знаеше само, че всичко е свързано. Стрелата. Духовникът пурист Корлант. И неговите липсващи талери. Всичко беше свързано, но засега той не разбираше как.
Младият мъж пусна стрелата в джоба си и се запромъква бавно, тихо през гората. Наблизо имаше поток, а той се нуждаеше от баня.
Намери едно място на брега, където клоните на дърветата не бяха толкова гъсти. През тях струеше светлината на звездите. Водата ромолеше в краката му.
Той разкопча ремъка с ножовете, после си свали ризата. Досега не бе имал време да погледне старите си рани. Те, съвсем естествено, се бяха отворили. Но когато ги опипа лекичко, усети само засъхнала кръв.
Въздъхна ядно. Ризата и бричовете му не ставаха за нищо. И ако гората пет пари не даваше, хората даваха. Нишковещата също.
Все едно. Кръвта беше част от Едуан и петната от нея никога досега не го бяха спирали. Беше стигнал дотук. Щеше да продължи напред.
Но по някаква причина, без да иска, натопи ризата в ледения поток. Взе да я търка, за да я изпере. Но кръвта беше попила и не искаше да излезе.
Точно както раните му си стояха през всичките тези години. Бягай, момчето ми, бягай!
Едуан тъкмо захвана да трие гърдите си, треперейки от студ, когато на отсрещния бряг зърна движение. Отначало си помисли, че очите му го мамят, че тъмнината му погажда номер, и тогава си спомни една стара песен. Баща му я пееше преди… някога.
Едуан разклати глава. Разхвърчаха се пръски. Толкова отдавна не си бе спомнял тази песен. Пак разтръска глава, този път за да прогони измамата от очите си.
Но нещото продължаваше да мърда. Приглушеното сияние примигваше на гроздове в гората. Колкото по-дълго се взираше Едуан, толкова по-ярко светеха гроздовете. По-солидни и по-ярки ставаха очертанията им, сякаш облаците се бяха пръснали и откриваха звездното небе.
— Светулки — рече глас зад гърба му.
Тозчас Едуан я затисна в дъба на брега.
Стояха един срещу друг. Гледаха се. Нишковещата — с гръб към дънера и ръце на Едуановите гърди. Той — с предмишница в гърлото й, целият мокър.
Две запъхтени въздишки и той я пусна.
— Внимавай повече — тросна се и се отдалечи.
Но дали го каза на нея, или на себе си, и той не знаеше. Знаеше само, че сърцето щеше да се пръсне в гърдите му. Кръвта и магията бучаха в ушите му.
Не беше я подушил. Не беше могъл да я подуши, затова тялото му беше реагирало на опасността.
Трябваше да усъвършенства това умение. Поне докато тя беше с него.
— Едва не те убих.
— Номатски — беше отговорът й и той го накара да извърне кръвнишки поглед назад.
Накара го да изръмжи:
— Какво?
Тя се отдели от дървото, излезе на светлината от звездите и като светулките в гората, лицето й засия. Призрачно бяло. Красиво и светещо отвътре.
Част от секундата. Толкова трая всичко. Сетне илюзията отмина. И тя отново беше грозноватото момиче. Нивга на сенките в мрака не вярвай.
— Говориш с мен на номатскн — обясни тя и изтри водата от гърдите и ръцете си. — А тези светлинки са светулки.
В Марсток вярват, че носят късмет. Децата си пожелават нещо.
Едуан въздъхна. Дълъг свистящ звук. Момичето се държеше така, все едно току-що за малко нямаше да я изкорми. Все едно беше от голямо значение да обсъдят желанията или на какъв език говори той.
— Ще те убия, ако не внимаваш — предупреди я той отново на далмотски. — Разбираш ли, нишковеща?
— Дай ми тогава една от монетите си.
Тя наклони глава назад и ясно се видя как вратът й се спуска към ключицата.
Едва сега Едуан се сети, че е гол до кръста. Белезите му се виждаха, кожата му трепереше настръхнала от студа. Но от ризата му нямаше и следа, а той не щеше нишковещата да остава зад гърба му.