— Монетите са покапани с кръв, нали? — продължи тя. — Чрез тях си ме открил. Е, дай ми една монета и тогава винаги ще усещаш, когато се приближавам.
Умно. Приемливо, просто решение на проблем, за който Едуан предпочиташе тя да не знае. Но ето че тя знаеше — той не можеше да я надуши, и толкоз.
Кимна й.
— На разсъмване — рече той, като се бореше с желанието да скочи в реката след ризата си. — Ще ти дам монетата на разсъмване.
Изьолт на свой ред кимна и най-накрая си тръгна. Гората я обгърна, светулките огряха пътя й.
А Едуан тутакси нагази във водата и се замоли течението да не е отнесло твърде надалеч единствената риза, която имаше.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Мъгла обвиваше нощните улици на Ловац, докато Мерик държеше под око къщата на рода Линдей. Като всички визерски градски домове, тя се възправяше внушително на опасаната с дъбове „Бяла улица“, която се изкачваше до върха на Хълма на кралицата.
В къщата фенерите не светеха, не се виждаха да минават сенки. Оставаше само едно място, където тревовещият би отишъл нощем: в градините си.
За няколко минути Мерик стигна оранжерията. Мъглата забулваше постройката от стъкло и желязо, но принцът знаеше, че тя го чака в градината.
Тринайсет години бяха минали, откакто бе бродил из джунглите в зимната градина. По онова време той беше момче, едва седемгодишен.
Освен това тогава беше денем, но по-важното, беше поканен.
Никой от тромавите стражи не го забеляза, докато се промъкваше от една сянка до друга. На два пъти едва не се сблъска с мъжете, но и двата пъти се загърна в стена от пара като в наметало.
Заобиколи една леха с цъфнали виолетови камбанки и мина със сведена глава под една череша. Ама че жалко пилеене на пространство беше тази оранжерия. Градините. А още по-жалко прахосване на магия. Семейството на Линдей можеше да използва земите си, за да изхрани гладуващите, които се блъскаха пред портите им, но не — те отглеждаха никому ненужни декоративни цветя.
Мерик щеше да добави това към въпросите си към визера.
Той продължи крадешком. Напред към Линдей, към истината за убиеца Гарън. Сила, сила, сила. Силата бушуваше в него, лесно щеше да я повика на помощ. Лесно щеше да й бъде господар, колкото и капнал да бе.
След като избяга от Иглената кула, след като прие името Ярост, ветровете му се подчиняваха доброволно, а гневът му бе останал спокоен. Кротък.
А колкото до Мерик, това беше добре. Кротките ветрове оставяха корабите да плават без страх и моряците се завръщаха живи и здрави по домовете си.
Но канапа, в който се спъна, не беше кротък. Мерик усети опънатата нишка пред задния вход на зимната градина още щом тя го удари в крака. Вибрацията пое нататък като дръпната струна на арфа.
О, води на ада.
Ръцете му се вирнаха и ветровете изхвърчаха мощно, за да спрат движението по връвта.
Мерик гледаше със затаен дъх как струната застина. Целият свят застина и се смали до проклетата нишка и гърмящото му сърце. То биеше толкова оглушително, че можеше да го издаде.
Но алармата не се задейства. Капанът не щракна и Мерик внимателно обходи с очи всяко листенце, всяко цветче и всяко парче кора наоколо. Канапът се вмъкваше в сенките, където железните подпори държаха изправени стъклените стени. После тръгваше нагоре и свършваше с пиринчена камбанка.
Мерик си пое дъх. Размина му се на косъм — и да беше малка, камбаната беше достатъчна да извести за пристигането му. Единственият друг звук беше клокоченето на фонтана в сърцето на оранжерията.
Принцът нямаше да се изненада да открие, че младият Серит Линдей се е превърнал в страхлив кучи син, и все пак в детството им в къщата на благородника никога не бе имало стражи и опъната над земята връв.
Това навеждаше на мисълта, че Линдей имаше среща с някого и или се съмняваше във въпросния човек, или възнамеряваше да го предаде. Ако разполагаше с време, Мерик щеше да се покатери на близката череша и да изчака да види кой щеше да падне в капана пред задната врата. Беше ценна информация да знае от кого се страхуваше Линдей.
Мерик обаче нямаше нито времето, нито търпението. Пък и беше зарязал Кам в Иглената кула и тя сигурно се тревожеше къде ли беше изчезнал адмиралът й.
Затова като намести здраво качулката си, той продължи напред. Още на два пъти намери скрита тел и двата пъти я преодоля. Напредваше бавно, промушваше се през листата и коренищата и през цялото време ветровете му държаха джунглата притихнала. И телта неподвижна.