Най-сетне стигна средата на оранжерията, където чакълът от външните пътеки отстъпваше място на плочки от пясъчен камък, наредени в сложна композиция от слънчеви лъчи. Знакът на семейство Линдей. В средата имаше фонтан в същата форма.
Пред бълбукащата вода седеше Серит Линдей. Тревожното му безпокойство контрастираше с мирното спокойствие на сцената. Той удряше с ръка, удряше искрящо белите лилии покрай ръба на фонтана, докато краката му, обути в изящни пантофки, тъпчеха девствената трева на каша. Даже светлината от уличните лампи изглеждаше твърде ярка и чиста за старомодната черна роба на Линдей.
Това не беше арогантният визер, когото Мерик помнеше от младежките си години. Това беше един уплашен човечец, а уплашените хорица бяха кротки.
Кротостта беше хубаво нещо.
Мерик се промъкна до края на откритото пространство, където тревата свършваше и почваха плочките. Беше зад Линдей и все още скрит. Сетне свали качулката си и изрече грубо:
— Здравей, визер.
Дъхът на мъжа изсвистя като от удар. Той се смали, гърбът му се преви, раменете увиснаха над коленете му. За миг Мерик си помисли, че е припаднал…
Додето се чу немощен шепот:
— Не е у мен.
Мерик излезе от сенките.
— Бъркаш ме с някой друг.
Линдей се изопна. Главата му се извъртя рязко. Очите му срещнаха тези на Мерик. Визерът го огледа от глава до пети, без да пропуска белезите и парцаливите му дрехи. За частица от секундата Мерик си помисли, че мъжът ще го познае от кратките им срещи през годините.
Но не стана така и той почти се усмихна на противоречивите физиономии по лика на младия мъж. Облекчение, смесено със страх и смут… а накрая лицето му потрепна и облекчението се завърна.
Но не на тази последна реакция се бе надявал Мерик.
Той се приближи до фонтана и въпреки че се посви, мъжът не побягна. Даже и когато ветровещият го хвана за яката и го дръпна нагоре.
— Знаеш ли кой съм аз? — изрече той. Беше толкова близо, че чертите му приличаха на маска от фини бръчици. Беше се състарил двойно.
— Не — изстърга гласът му. Вече трепереше. — Не те познавам.
— Казват ми Лявата ръка на Ноден. Ярост. — Сила, сила, сила. — Ще ти задам няколко въпроса, визере, и искам да ми отговориш бързо. Ако ли не…
Той изви юмруци и стегна яката на Линдей. Задуши го. Серит се разтресе още по-силно в ръцете му — ето на такава реакция се бе надявал Мерик.
— Ще отговоря, ще отговоря.
— Добре — принцът присви очи, челото му се опъна. — Купил си затворник от Иглената кула. Името му е Гарън. Искам да знам какво си направил с него.
— Не знам.
Дръпване. Увиване. Дъхът на Линдей секна.
— Не ме лъжи.
— Налага се, налага се — очите му започнаха да се кръстосват. — Иначе… той ще ме убие.
Мерик кипна. Усука яката му още по-здраво.
— От чия ръка предпочиташ да умреш, визере? От неговата или от моята?
— От ничия — задави се мъжът. — Моля те… Сенчестият мъж ще дойде да ме убие. Помогни ми. Моля те, преди да са ме превърнали в една от техните марионетки… моля те! Ще ти кажа всичко, което поискаш…
Камбанката.
Тихо звънене огласи оранжерията.
Визер Линдей загуби сили, сякаш коленете му омекнаха. Мерик го пусна и той се свлече на плочките.
Звънна втора камбанка. По врата, по гърба на принца полази хлад. Той се обърна…
И видя, че през зимната градина се плъзга стена от мрак. Наближаваше, провираше се, гънеше се, улавяше всичко. Ръце от сенки се протягаха като ластари — напред, над земята, през листака, по тавана.
Инстинктът каза на Мерик да бяга. Каза на мускулите му да полетят. Но нещо друго в него се разбунтува, нещо яростно, с което шега не биваше.
Мерик остави яростта да го обладае. Тя пламна буйно точно когато мракът мина по него.
Сенчестият мъж беше пристигнал.
Нямаше как другояче да се опише онова, което излезе от джунглата — Линдей добре го бе кръстил. Не защото мъжът беше направен от сенки, а защото се бе загърнал в тях като с наметка. Погълнат жив от тъмнината.
Мъжът, чудовището, се извиси пред Мерик. Беше невъзможно да различиш чертите му. Малкото кожа, която се виждаше — по ръцете, врата и лицето — се движеше като хиляди змиорки, които плуваха срещу течението.
Противно на всяко благоразумие и предпазливост, Мерик затвори очи и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Отстъпи две крачки и за малко да се препъне в Линдей.
Сенчестият мъж се разсмя. Звукът беше толкова дълбок, че Мерик не го чу. Но усети грохота му в дробовете си. Усети как мъжът каза: