— Уважавам опита ти да ме спреш, визере, но алармите и стражите сега са безполезни. Дай ми това, за което съм дошъл, или всички тук ще умрат. Пазачите ти. Твоят приятел. И ти.
Хленч разцепи мрака и принуди Мерик да свали ръце. Да отвори очи и да огледа сенчестия мъж, който се приближаваше като змия. Създание, което владееше цялата сила в помещението.
Принцът се насили да гледа. Насили ума си да мисли, мускулите да се движат и собствената му сила се разбуди. Но тя бе странно немощна. Странно студена — ластар от мраз, преплетен с мрак, сякаш сенчестият беше изсмукал топлината от оранжерията.
— Къде е, визере? — гласът на чудовището се понесе, заскриптя. Люспи, търкащи се в пясъка. — Имахме сделка.
— Не м-можах да го намеря — зъбите на Линдей затракаха по-силно от думите му. — Т-търсих.
Сенчестият пак се засмя и приклекна до визера, забравяйки напълно за Мерик. Явно не виждаше заплаха в негово лице.
Това му беше грешката.
Тозчас Мерик привлече магията и отстъпи назад. Вятърът беше все така студен и слаб, но все пак се надигна. Недоловимият бриз се уви около него. Набра мощ. Нарасна, а в това време сенчестият мъж стисна Линдей за гърлото.
Жестът му беше почти гальовен, само да не беше съскащата между пръстите му смърт.
— Това беше последният ти шанс, визере. Сега ще бъдем принудени да изпълним последния замисъл. Никой не ти е крив, визере. Никой.
От земята изникна корен и разкъса сенчестия през гърдите. Магията на Линдей.
Вик — човешки и животински, жив и мъртвешки — разкъса оранжерията. За разлика от произнесените слова, воят беше реален. Осезаем звук като мразовит вятър, който разцепи черепа на Мерик и смъкна кожата от лицето му.
Принцът има време, колкото да погледне Линдей в очите, преди сенчестият да стисне юмрук.
Той смачка врата на визера като грозде. От гърлото на Линдей плисна мрак. Кръв и сенки бликнаха от устата му. Изхвърчаха от очите му и с примитивната част на гръбнака си Мерик съжали, че не бе послушал инстинкта си.
С малкото събрана сила той отскочи назад. Ледът го понесе. Студът го поведе. Зимата премина през него, едновременно утешителна и ужасяваща.
Клоните се трошаха, листата шумяха, едно след друго звънчетата звъняха. Сенчестият мъж го гонеше, но коренът на Линдей го беше ранил. Мерик имаше преднина.
Той стигна вратата. Не онази, през която беше влязъл, но все пак изход, който го изхвърли в друга част на външната градина. Нощният въздух го облъхна, освободи го. Вдъхна му сили. И най-накрая вещерството му, мощно и познато, успя да се разгърне.
Той полетя. Като стрела, нависоко, а ветровете бушуваха под него. Но тъкмо стигна връхната точка на полета си, тъкмо се отпусна и се престраши да погледне назад, и стената от сенки го застигна.
Мразовит, ослепителен, мракът изригна над него. Като експлозията на „Жана“, но студът и тъмнината сега избухнаха отвътре навън. Премного мощ, премного ярост, премного студенина.
И тогава магията на Мерик угасна. Той започна да пада. Завъртя се, смъртта го задави. Докато накрая се удари в нещо с такава сила, която сякаш строши костите му. Съзнанието му.
Но дори тогава той не спря да пропада. Сега просто се спускаше по-бавно, потъваше.
Вода, помисли си, а дробовете му се напълниха с нея. След това тъмнината и водният дворец на Ноден го погълнаха.
ПЕТНАЙСЕТ
„Избягваш ме“, рече глас от стъклени късчета и изтерзани съновидения.
Изьолт пак сънуваше. Намираше се в точката между съня и реалността. Клаустрофобичното пространство, където съзнанието се отделяше от тялото. Където тя не можеше да стори нищо, освен да слуша Кукловода.
Името й беше Есме. Изьолт го бе научила по време на последното и единствено нашествие в съня й от нощта преди атаката над Лейна. Есме беше измъкнала местонахождението на Изьолт направо от съзнанието й, а после беше използвала сведенията, за да разнищва и убива.
Изьолт не можа да й попречи.
„Признай си — рече Есме, — нарочно страниш от мен.“ Изьолт не се и опита да спори. Кукловода имаше право. С всяка частица на съзнанието и тялото си момичето беше отбягвало другата вещица.
А това означаваше, че през последните две седмици не бе мигвала. Само така можеше да се спаси от сънуването. Само така можеше да спре нощните атаки на Кукловода.
Спеше на пресекулки, без да сънува, а умът и тялото й бяха твърде изтощени, за да заспи спокойно. Ето така надхитряше Есме. Докато не си хапна добре и не се успокои.
„Недей.“ Далечен и неясен, гласът на Изьолт от съня й отекна в черепа на Кукловода.