Звучеше кротко. Като хленч. Това я ядоса, но не можеше да го спре, точно както не можеше да спре нахлуванията на Есме. Тя се провираше в съзнанието й като плъх по купчина боклуци.
„Не ми чети мислите тази нощ, Есме. Никога не ги чети.“
Момичето се изопна и силното усещане на свой ред опъна мускулите на Изьолт.
„Не мога да спра — оправда се тя. — Не се опитвам да прочета мислите ти. Те сами изплуват на повърхността. Като мъртвата риба, която видя тази сутрин. Да, виждам рибите, ледения поток и пръснатите в сечището. Виждам също, че си ги изоставила. Защо, Изьолт? Те дойдоха, за да ти помогнат.“
„Те се опитваха да ме убият, Есме!‘
Кукловода се сепна и ужасът й премина по магията, чрез която преследваше нишковещата в сънищата й.
„Не! Аз никога не бих те наранила. Аз ги изпратих като приятели.“
Ред беше на Изьолт да се учуди.
„Аз… не разбирам.“
Мълчание. Явно Есме обмисляше как да отговори. Сетне по връзката им потече топлина и тя заяви:
„Те бяха дошли заради теб, Изьолт. Единият беше ловец, чиито оръжия можеше да използваш. Другите бяха войници. За да те закрилят.“
На Изьолт й прилоша в съня.
„Аз н-не…“ — гласът й секна. Богиньо пощади я, тя заекваше. Дори не знаеше, че това е възможно, когато сънуваш. „Аз… не… разбрах — насили се да каже, — че са искали да ми помогнат. Пръснатите се държаха, сякаш се канеха да ме убият.
„Но вместо това ти ги уби — от Кукловода заприиждаха пламъци. — Ти ги поведе по номатската пътека и уби моите пръснати.“
На Изьолт й се зави свят. Тя не беше убила онези хора… нали така? Те бяха пръснати, вече белязани да умрат.
„Не — извика Есме и недоволството й пламна в буйна ярост. — Това бяха хора, които аз пръснах заради теб, защото се втурна глупаво да прекосяваш Спорните земи. Никой не може да прекоси Спорните земи сам и да излезе жив оттам, Изьолт. Но ти заблуди моите пръснати и те умряха.“
Дробовете на момичето се свиха. Тя не искаше Есме да узнава за кръвовещия, не искаше да узнава за нищо. Затова потърси спасение в аритметиката. На повърхността щеше да смята, а отвътре мислите й щяха да следват своя ход.
Умножение. Изьолт обичаше да умножава. Девет по три прави двайсет и седем. Девет по осем… седемдесет и две.
Но много се забави. Есме видя онова, което се мъчеше да скрие.
Безнишковец. Изумлението й прониза тялото на Изьолт. То бе тъй чисто, че тя видя как тюркоазените нишки обагриха съновидението.
„Какво прави с теб кръвовещият? — Есме заговори уплашено. Паниката й задуши Изьолт. — Ти не разбираш! Той е опасен, Изьолт!“
„Знам — изрече задавено тя. — Но се нуждая от магията му, за да открие нишкосестра ми.“
„Не! — изкрещя Есме. — Аз ще ти помогна. Аз ще ти помогна! Той не е свързан със света като останалите от нас, не разбираш ли? Той нямаш нишки!“
„Аз… разбирам — повече не можа да каже, защото нейният собствен ужас сега се промъкваше през спящото й аз. — Ти също ли го виждаш?“
„Разбира се, че виждам! А това означава, че становещи като нас не могат да го контролират. Това означава, че той е опасен, Изьолт! Бягай бързо и надалеч! Събуди се, преди да те е убил в съня ти!“
За първи път обаче Изьолт не искаше да се събуди. Не искаше да я изтръгнат от съновидението.
„Какво означава това, Есме? Кажи ми. Моля те.“ „По-късно, Изьолт. Щом той си отиде. Моля те, умолявам те, моля те, СЪБУДИ СЕ!“
И Изьолт се събуди.
Никога досега Сафи не се бе чувствала тъй капнала. Коляното я болеше от удара на Лев. Заздравяващото й ходило — още повече.
Ад-бардовете бяха вървели цяла нощ само с един фенер, който осветяваше пътя им. Спираха, колкото да приклекне в гората, докато Лев държеше главата й на мушка с арбалета си.
Звездите изгряха, а те вървяха все напред и пейзажът се менеше. Балдахинът на джунглата отстъпи място на мъгливи мочурища, в които тук-там се мяркаха дървета и сияещи мраморни руини изпъкваха рязко на фона на небето. Но въпреки открития над главите им небосвод, Сафи предпочиташе джунглата. Тук земята беше на буци и току хлътваше. Високи до кръста й треви режеха и жулеха краката й, а черният торф ненадейно поддаваше и я засмукваше надолу.
Но тя не се оплака. Нито веднъж. Даже когато ад-бардовете я питаха как е, тя всеки път изцеждаше по едно „добре“.
Но не беше добре. Пулсиращата болка в коляното се усилваше на всяка крачка. Обвитите в плат въжета я режеха все по-надълбоко, но тя веднъж не изруга. Нямаше да достави удоволствие на ад-бардовете да си мислят, че я бяха надвили.