Ванес се държеше също тъй храбро. Не обелваше дума. Не се оплакваше въпреки тежката яка. Въпреки комарите, които хапеха най-много нея от всички им. Въпреки червените петна, които избиваха по ръцете и краката й след всяко ухапване.
Когато призори джунглата отново се показа, Сафи бе на път да се разплаче, а когато стигнаха до следи от хора, гърдите й се разшириха от радост. В очите й запариха сълзи.
Вече не искаше да избяга. Искаше само да спрат.
Намираха се до няколко бараки, скупчени покрай лениво течаща река, над която минаваше дъсчен мост. От другата страна чакаше истински град, обграден от мраморни развалини с нащърбени краища и кафяви петна, а димът от стъкмените огнища се протягаше към изгрева.
Сафи искаше да влязат в града. Ад-бардовете искаха да влязат. Но императрицата на Марсток не щеше. Тя забоде пети в черния път и изрева:
— Не може да ме отведете там!
И докато Зандър я влачеше с мъка напред, тя се обърна назад към командира:
— Това е бейдидека територия и ако вляза, ще ме убият!
С леко махване командирът нареди на Зандър да престане и всички спряха на границата между природата и цивилизацията.
— Откъде знаеш, че това е бейдидска земя? — изрече с напрегнат глас той и Сафи погледна към рамото му.
Но ако мъжът изпитваше болка, стойката му с нищо не го издаваше.
Ванес изгледа с омраза знамето, което висеше от върха на разрушената стена. Зелено със златен полумесец — почти идентично с това на марстошкия флот… и все пак не беше същото.
— Змията около луната е символ на Бейдидските пирати — обясни Ванес.
— Да, но — изрече замислено командирът — Друг път до Пиратската република Салдоника аз не знам, затова ще минем оттук.
— Те ще ме убият на място — думите, лицето на Ванес излъчваха уплаха и ужас.
Но истината застърга по магията на Сафи и окаляните й ръце настръхнаха. Императрицата лъжеше.
Сафи тутакси застана нащрек. Преумората, изтръпналите й мускули, жаждата — всичко изчезна и тя наостри уши. Императрицата е видяла нещо, възможност за бягство и Сафи се помъчи да си спомни всички лекции, които беше изтърпяла на бойния кораб. Имаше май нещо за Бейдидските пирати, ама какво?
Адските двери да я погълнат. През всичките години Матю е бил прав — Сафи трябваше да се научи да слуша по-внимателно.
Като въздъхна дълго, тя обви още по-плътно лицето си в умора. И да не разбираше каква беше играта, пак можеше да помогне.
— И защо пиратите ще искат да те убият? — попита Лев.
— Защото преди един век моите предци били във война с техните. Когато бейдидчаните изгубили, те били принудени да се присъединят към Марстошката империя. Част от бунтовниците така и не се отказали от борбата и сформирали сегашните Бейдидски пирати. Оттогава насам те имат заповед да убият семейството ми.
Известно време Кейдън местеше поглед от Ванес през моста към ад-бардовете си. Ванес, моста, ад-бардовете. Сетне въздъхна.
— Да ме прокълнат трижди боговете — измърмори накрая. — Ненавиждам политиката.
— Само че това — Ванес се изпъна в цял ръст — няма да промени факта, че пиратите ме искат мъртва.
Лъжа, лъжа, лъжа.
— А още по-малко ще промени факта — изстреля командирът в отговор, — че това е единственият вход. На север са Червените платна и те ще убият всички ни на място. Или ще ни продадат на арената и тогава пак ще умрем, само че по-мъчително.
— Има още един вход, сър — тихото боботене на Зандър почти се изгуби сред безкрайната песен на джунглата. — Мостът е по-голям. Има повече движение. По-лесно е да влезем незабелязани на бейдидска територия.
— Това няма да бъде достатъчно — не отстъпи Ванес.
Тя изпъчи гърди и един по един изгледа ококорено ад-бардовете. Умолително, уплашено, абсолютно престорено.
— Аз ви трябвам повече жива, отколкото мъртва.
— Ти не си първата, която казва така.
Командирът пророни това с такава умора, че въпреки всичко Сафи усети в гърдите си състрадание. Но после си спомни какво означаваха думите му. Той говореше за еретиците. Онези, които беше убил.
— Но този път това действително е вярно — колебливо се обади Лев. — Тя ни трябва жива.
— Добре, добре. Така да бъде — въздишка. — Ще влезем по твоя път в Републиката, Зандър, а след това най-накрая ще се качим на кораба и ще отплаваме от това място. Лев, дай на императрицата шлема си — Кейдън се завъртя към Сафи и свали своя. — Аз ще дам моя на еретичката.
Той й го нахлупи, преди тя да успее да се отдръпне. Топлина, мрак и миризмата на пот и желязо я удариха в носа. Но тя не спори, нито протестира даже след като зрителното й поле беше отрязано на половина, а светът зазвъня и закънтя в ушите й. Даже след като Кейдън я смушка да върви по-пъргаво през джунглата.