Зад нея Линдей зачупи ентусиазирано ръце и заразказва как белязан мъж го бил нападнал, докато наглеждал градината.
— Навик, който имам, когато не мога да заспя. Сигурен съм, че ще ме разберете.
— Хъммм — отвърна тя, като слушаше така внимателно, както слушаше баща си.
Навикът беше по-силен от нея. Имаше нещо живо в раните. Когато не ги гледаше съсредоточено, те се движеха. Хем я отблъскваха и пленяваха, хем интуитивно й се виждаха познати.
— Пръснат — измърмори тя накрая, макар че имаше още нещо.
— Простете?
Линдей се приближи с още по-явно куцане, като подръпваше яката си, сякаш тя не щеше да се вдигне достатъчно нагоре. Вивия се изправи.
— Нападателят…
— Ярост — прекъсна я Линдей.
— … рани ли ви?
Тя посочи левия му крак, на който Сирит гледаше да не стъпва, и се престори, че не чу името на светеца. Прозвището, особено пред войниците й, даваше власт на мъжа.
— Ярост ме рани — Линдей вдигна ръкава си, за да покаже почернелите рани по вътрешната страна на ръката си. — Имам още една на крака.
Вивия ококори очи.
— От какво са? Магия?
— О, той със сигурност беше вещер. Покварен ветровещ. Могъщ.
Вивия свъси вежди. Това стесняваше кръга на вероятните убийци, пък и така ще може да го потърси в регистъра.
— Имаше ли вещерски знак?
— Не забелязах. Не се виждаше от белезите. Белези — натърти Линдей — като тези тук — и погледна многозначително трупа.
— Значи… вие смятате, че нападателят е бил пръснат.
— Възможно е.
Не, не е, помисли си Вивия. Пръсването щеше да обясни защо мъртвецът изглежда така, но не и как мъжът, представящ се за Ярост, е могъл да води разговор. Нито как е живял толкова дълго. Почнеше ли веднъж гниенето, това изгаряше вещерството за минути.
— Каза ли ти нападателят защо е дошъл?
Вивия се приближи към Линдей. Води на ада, той винаги ли се е потял така обилно?
— Поиска ли нещо?
— Да, поиска — изписука Линдей. — Но простете ми, Ваше Височество, защото това което ще ви кажа, няма да ви хареса.
Ставаше все по-интересно.
— Ярост каза, че трябва да намеря изчезналия Кладенец на произхода.
Вивия застина.
— Изчезналия… Кладенец на произхода? Не знаех, че се е изгубил.
За кратък миг Линдей задържа поглед на Вивия, сякаш не й вярваше. Накрая се усмихна криво.
— А пък аз така се надявах, че вие ще разберете за какво намекваше Ярост, защото ако не намеря този Кладенец, той ще ме убие.
— Защо този мъж си мисли, че ти можеш да го намериш?
Изкривеното рамо на Линдей се повдигна.
— Не мога да ви кажа, Ваше Височество. Може би не съм го чул добре. Беше посред нощ.
И все още е, глупако. Но Вивия беше заинтригувана. Изчезнал Кладенец. Мъж на име Ярост. Полупръснато тяло…
— Визер — рече тя накрая с отегчен глас, — възможно ли е да ни дадете нещо за пиене? Устата ми пресъхна, а ми се ще да продължа с огледа на тялото.
Линдей разтвори ръце.
— Разбира се, Ваше Височество.
Визерът повлече крака покрай войниците и изкряка на някого да „донесе нещо за пиене на Нейно височество“. В същото време Вивия клекна рязко до мъртвеца.
По тревата бягаха паяци с най-различна големина. Бяха скрити сред стръковете трева и ако човек не внимаваше, нямаше да ги види.
И не бяха само паяци. Имаше по-дребни буболечки и бръмбари. Те пълзяха покрай Вивия, сякаш бягаха от нещо в оранжерията, скрито дълбоко в зеления гъсталак на джунглата.
Точно като онези, които беше срещнала под земята.
След като изсъска на хората си да не мърдат от местата си, тя проследи върволицата от гадинки покрай една череша. Една слива. Молци, нечувано много молци, политаха от клоните при всеки допир на тялото й, докато накрая Вивия стигна до мястото, откъдето бягаха буболечките.
Капак. Дървен, квадратен, затъпкан в тревата зад масивна преграда от папрати. В единия край дървото беше сцепено и оттам излезе низ от мравки. Вретеновиден бръмбар жътвар.
Вивия стисна устни. Капакът поразително приличаше на онзи в майчината й градина. Тя наклони глава и зачака Линдей да излезе от зимната градина. Не след дълго крясъците му заглъхнаха.
Младата жена повдигна капака. Пантите не се възпротивиха. Добре смазани и използвани често. Още паяци изпълзяха на свобода, а насреща й изникна черна дупка със спусната надолу въжена стълба.
Нямаше фенер, но не й трябваше. Миризмата на влажния въздух, радостта в гърдите й й подсказаха какво има долу.