Подземието. Нейното подземие под резервоарите я викаше — Ела, лисиче, ела, жужеше в петите, в ръцете й.
Такова беше древното езеро. От него я деляха стотици стъпки варовикови скали, мрак и тунели, но то пак си беше там. В жилите й се разля страх. Жана винаги беше държала езерото да се пази в тайна. Никой не биваше да узнава за него. Никога.
Но ето че Линдей беше открил подземен проход. Въпросът беше дали е намерил и подземното езеро.
Тогава й хрумна друго. Изчезналия Кладенец на произхода. Дали пък той не беше езерото… или? За Кладенците на произхода се говореше, че били източник на магия, а Нубревна вече имаше един на юг. Пресъхнал, но все пак Кладенец.
Ако войниците не я чакаха и Линдей нямаше да се завърне всеки миг, Вивия тутакси щеше да се спусне в дупката. Трябваше да разбере къде отива. Трябваше да разбере какво знае Линдей за подземието и защо то го интересува.
Но хората й бяха тук, а също и Линдей. Да не говорим че напоеният с дъх на орлови нокти бриз довя петте удара на камбаната. Обикновено Вивия се будеше в този час.
Със свит корем тя осъзна, че слизането в тунела трябва да почака, и извика на войниците да вдигнат останките на мъртвия пазач. Сетне тръгна покрай мравките, паяците и стоножките. Отдалечи се от капака. Отдалечи се от онова, което ги плашеше под земята.
Мерик не се удави.
По необясним начин чистата и студена вода го отнесе на брега. Той се събуди с гръб върху ниския бряг на канала на „Ястребов друм“. Събуди го гласът на Кам.
— О, хайде, сър — тръскаше го тя, а на него му се щеше да престане. — Моля те, сър, събуди се.
— Аз съм… буден — изрече той със стържещ глас.
Клепките му се отвориха широко. Петнистото лице на Кам изплува пред очите му заедно със сивата зора зад нея.
— Благодаря ти, Ноден — изрече тя и най-сетне, най-сетне спря да го друса. — Трябваше да си мъртъв, сър, но света Бейл май те закриля.
— Или това — изграчи Мерик, чието гърло бе пресъхнало и изранено, — или Миногите си мислят, че месата ми горчат.
Тя се засмя напрегнато. Престорено. А сетне думите й се ливнаха като неудържим поток:
— Толкова се тревожих, сър! Беше привечер, когато отидохме в Иглената кула. Уплаших се, че си мъртъв!
Срам се надигна в гърдите му, докато тя му помагаше да се изправи.
— Остави, момче. Мога и сам.
— Но аз те видях да се качваш на горния етаж, и зачаках… и чаках, както ти ми каза. А после онази, белокосата, първият помощник-капитан, се качи горе и аз главата си можех да заложа, че си загазил здравата. Само че нищо не се случи. Жената слезе, а ти… не — Кам се удари по корема. — Но нещо под лъжичката ми каза, че си в опасност, само че докато изтичам горе, от теб нямаше и помен… Сигурен ли си, че не си ранен?
— Добре съм — рече Мерик и нахлупи качулката си. — Но целият съм вир-вода.
Това беше вярно, чак долните му дрехи се бяха намокрили. И зъзнеше от студ.
— Защо те намирам в Тимец? Къде беше, сър?
Тя заби поглед в него с нещо средно между яд и молба. Сякаш отчаяно искаше да се разгневи на адмирала си, но не намираше сили.
— Ще ти обясня, щом се приберем в жилището.
— Добре, адмирале — измърмори тя.
Раменете му се изопнаха, щом чу това. Толкова отдавна му се струваше, че не го бяха наричали така, сякаш е било в друг живот.
Той махна на Кам да го пусне — можеше и сам да върви — и тръгна към стълбите, които извеждаха вън от канала. Дължеше извинение на момичето. Не, по-скоро обяснение. Стейша Сотар и Ярост, сенчестият мъж със замръзналите ветрове, мъртвият визер в оранжерията — това не беше история, която се разказваше лесно, като мелодичните приказки на Кам.
А и колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре за нея.
Докато момичето подтичваше до него, той си представи зимната градина. Сенчестия мъж.
Онова същество бе убило визер Линдей с лекотата, с която Мерик можеше да смачка паяк. Ако не беше побягнал навреме, той щеше да бъде следващият.
Най-много от всичко го ядосваше и това беше факт, че не можеше сам да се справи с това чудовище. Не можеше да се пребори с черната магия, да спре злините сам. Но града, народа му… Мерик трябваше да им помогне.
Какво друго му оставаше, освен да следва целта си? Но само с армия от обучени вещици и войници Мерик можеше да се надява да надвие сенчестия мъж. А за да събере такава войска, най-напред трябваше да спечели трона или поне да държи Вивия далеч от него.
Слънцето вече изгряваше, когато с Кам стигнаха Стария град. Първите розови лъчи на утрото се отразяваха в локвите от нощната буря. Кам джапаше в тях и с удвоен срам Мерик осъзна, че момичето върви босоного. Седмици наред вече, а нито веднъж не се бе оплакала.