Защо в едната си ръка си стиснал нож?
— За да напомня остротата ми на хората — измърмори Мерик, когато излезе във влажното утро.
Защо в другата държиш парче стъкло?
— За да им напомня, че виждам всичко.
С тези последни думи той надяна ниско качулката си и се запъти към Леговището.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Пиратската република Салдоника не приличаше на нищо, което Сафи беше виждала досега. О, тя бе слушала разкази за необятния град, вдигнат сред древните руини, с неговите вечно воюващи клики и техните територии, които вечно меняха границите си. Беше чувала и историята за арената на робите, където воините и вещиците се биеха за пари и където бейдидчаните и Червените платна заравяли враждата си в името на битките и залозите.
Сафи беше чувала още как всеки човек, независимо от цвета на кожата, произхода и народа му, не само може да живее в Салдоника, но да бъде купен, продаден или заменен. Освен това се носеха и легенди за крокодили, дебнещи в солените плавателни канали. За по-големи от лодки морски лисици в залива, които завличали на дъното хора и кораби.
Сафи винаги беше смятала, че тези истории не са нищо повече от приказки за лека нощ, разказвани на едно непослушно шестгодишно момиченце, което не искаше да заспива, и, Хабим, можели още една приказка за пиратите?
Само че всичко беше истина. Всичко.
Е, без морските лисици. Сафи знаеше от първа ръка, че тези твари съществуват, но още не беше видяла Салдонския залив и не можеше да каже със сигурност дали живеят там.
След като час бяха вървели през влажния гъсталак, ад-бардовете, Сафи и Ванес излязоха на неголям път. Разровен и набразден в средата от копитата и каруците, в момента той бе претъпкан с копита и каруци, които още повече го разравяха. Всички се движеха на северозапад и само трима души погледнаха след Сафи и Ванес. Но явно никой не желаеше да им помогне и не се интересуваше от тях.
Сафи не ги винеше. Искаше, но разбираше защо хората предпочитаха да си гледат своята работа. Зандър със своя едър ръст стигаше да накара човек да побегне. Лев и Кейдън допринасяха още повече към образа им на хора, от които е най-добре да стоиш настрана.
Пък и на пръсти се брояха самоотвержените глави като Мерик Нихар. На пръсти се брояха безумните ветровещи, които се впускаха в битка, без да ги е грижа за живота им или за копчетата им.
Не след дълго дърветата свършиха и пред тях се откри широк мост. Тук брегът не беше по-висок от лениво пълзящите мътни води и един хубав дъжд щеше да го потопи.
Крокодилите явно бяха наясно с това, защото зверовете се тътреха мудно от двете страни на разкривените дъски. Богове, ама че много зъби! Не стана нужда Кейдън да я ръчка да побърза.
Най-накрая, когато бризът довя деветте удара на камбаните, ад-бардовете доведоха Сафи и Ванес пред широката порта в древна прегърбена стена. Отгоре й се вееше огромно знаме и отблизо човек нямаше как да пропусне увитата около марстошкия лунен сърп змия.
В Пиратската република влизаха повече хора, отколкото излизаха, и движението ставаше мудно. Накрая Сафи премина портата и откри, че бейдидчаните бяха направили хубаво място от Салдоника. Учудващо хубаво. Сафи си бе представяла бедняшки квартали, в които цари беззаконие и отчаяние, но откри пътища и дъждовни шахти, огневещерски улични лампи и златоуниформени стражари, които насочваха движението. От всеки стълб дори висяха знамена.
Вярно, че колкото по-навътре навлизаха в низините, толкова по-нагъсто се скупчваха сградите. Вярно, че тук имаше повече народ, отколкото в повечето градове, но въпреки това контролираната от бейдидчаните част на Салдоника решително не беше бедняшки район.
Отвъд презастроените улици на бейдидска територия се простираше мочурливо речно устие. От лявата му страна гъста черна джунгла опасваше блатистия пейзаж. От дясната тресавищата преминаваха в мрачен залив. Доковете, задръстени от корабите, се простираха, додето поглед стигаше.
Ще рече човек, че всички плавателни съдове във Веняса бяха пуснали котва в едно пристанище. За първи път Сафи виждаше толкова много свити платна. И кръжащи чайки.
Проклети птици!
Но онова, което привлече погледа й, беше арената. Нея човек не можеше да сбърка. Още щом погледът през дупката на шлема й падна върху полукаменната, полудървена постройка, тя я позна. Мащабите й я издаваха — беше по-голяма и по-висока от всяко друго здание в републиката.