Тя не се уплаши. Даже когато той се приближи толкова, че да я хване. Само вирна брадичка и изпъна гръб.
Кейдън я изгледа, както винаги невъзмутим.
— Мислиш си, че ми доставя удоволствие, знам, но грешиш — той коленичи. — Мислиш си още, че е голяма победа да преглъщаш упорито болката. Но не е. Повярвай ми. Занапред това само ще утежни положението ти. А сега дай да ти видя нозете.
Сафи не помръдна. Не можеше да откъсне очи от лъскавата рана, която вървеше под ключицата му. Беше се зачервила силно — знак, че скоро щеше да почне да загнива. Но не това я учуди най-силно, а белезите под раната. И над нея, по гърдите и по ръцете му. Нащърбени ивици, бели колкото и бездруго бялата му кожа, но изпъкнали и уродливи. Те покриваха всеки сантиметър от тялото му и бяха същите като онези по лицето на Лев.
— Нозете ти — повтори Кейдън.
Сафи остана вцепенена, а погледът й — вторачен в най-жестокия белег на гърлото му. Точно над златната верига, същата като на чичо Ерон, той беше дебел колкото палеца й и опасваше цялата шия на Кейдън.
— Добре — рече накрая ад-бардът. — Щом не искаш да ти намажа раните, няма. Императрицата също чака.
— Искам — думата се изплъзна сама. Сафи преглътна и насила отлепи очи от белезите му. — Искам да ги почистиш.
— Умно — той сведе глава почти грациозно. Почти. — Аз съм бил на твоето място, еретичке. Всички ад-бардове са били.
— Тогава ме пусни.
— За да избягаш? На Хенрик това няма да му хареса.
После бавно, сякаш не искаше да я изплаши, Кейдън взе глезена й. Сафи едва не изгуби съзнание от болката.
Яростен удар от топлина и светлина. Главата й се замая. Тя се преви на две.
Но Сафи не беше глупачка. И остави ад-барда да почисти глезените й, защото Кейдън беше прав и от твърдоглавието й нямаше полза. То й бе донесло само болка. Но ей, кози цицки, гордостта й пострада, че трябваше да си го признае. Даже пред себе си.
— Защо избяга от Срещата за Спогодбата? — попита я Кейдън, докато попиваше леко раните й.
— А защо не? — изсъска болезнено тя. — Ти би ли искал да се ожениш за стар крастав жабок, който мечтае да се възползва от магията ти?
Кейдън се изкиска, но ако звукът се придружаваше и от усмивка, Сафи я пропусна.
— Ако се омъжиш за него, можеш да помогнеш на Картора. На Хастрел.
— Те нямат нужда от мен — едва измънка тя през стиснатите си зъби.
От глезените Кейдън се бе преместил на ходилата й и там болеше още повече.
— А теб какво те е грижа за Хастрел?
— Отраснах наблизо.
— Тогава трябва да знаеш колко са неприятни Орхинските планини и какви дребни душици имат хората там. На тях им харесва да живеят под ярема на император Хенрик.
— А ти трябва да знаеш колко незряло звучи това.
В думите на Кейдън се промъкна твърдост. Първият проблясък на нещо подобно на емоция. Добре е да го знам. Но ядът не му попречи да продължи да мие все така методично нозете й.
— Картора има своите трески за дялане, еретичке, но в нея има сигурност. Има храна, богатство, пътища, образование. Мога да продължа, защото списъкът е дълъг. Дай ми китките си.
Сафи се подчини и при първото докосване стисна очи. Нахлу болка. После отмина.
— Но — насили се да каже тя, без да оставя разговора да замре — няма свобода, нали?
— Свободата има различни степени. Пълната свобода невинаги е хубаво нещо, както и отсъствието й невинаги е лошо.
— Лесно ти е да говориш, когато не теб държат против волята ти.
Нов смях и очите на Кейдън — кървясали и замислени — се повдигнаха към нейните.
— Ти наистина нямаш понятие.
— За какво?
Но той продължи нататък.
— Всяко нещо си има нюанси, еретичке, не всичко е само истина или лъжа, както ти си мислиш.
— Магията ми не действа така.
Не напълно.
— Кажи ми как тогава.
Сафи сви устни, поколеба се. Много дълго време бе крила магията си от света. От мъжа, който сега бе коленичил пред нея… Но навярно това вече нямаше смисъл. Не и след като императорът и ад-бардовете бяха спечелили.
— Всички лъжат — рече тя накрая.
— Без мен.
Кейдън измъкна корковата запушалка на мехлема и взе малко от него с чист парцал. Щом лекът докосна китките й, болката отслабна. Раните се охладиха.
— И ти лъжеш — възрази тя със затворени очи, за да се наслади на хладното облекчение. — Казах ти, ад-барде. Всички лъжат. Когато се шегуваме с приятелите си. Когато поздравяваме банално минувачите. Когато ежедневно вършим безсмислени неща. Една върху друга, стотици хиляди дребни, маловажни лъжи.