Кейдън спря да я маже.
— И ти усещаш всяка от тях?
Сафи кимна и повдигна клепачи, колкото да срещне спокойния му поглед.
— Представи си да живееш до океана. Рано или късно вълните заглъхват, защото свикваш с тях. Вече не чуваш всеки техен грохот… Докато някой ден не почне буря. Големите лъжи, тях ги усещам. А малките? Те заминават с отлива.
Мъжът стоеше неподвижно, със застинало лице, сякаш премисляше всяко изречение. Всяка дума. Всяко мълчание. Но преди да й отговори, на вратата се почука два пъти.
— Аз съм, сър — извика Лев.
Кейдън стана, тозчас дългът и бдителността се завърнаха в Стойката му. Той подаде гърненцето и лентата с мехлема на Сафи, после отиде да отвори.
Лев влезе.
— Със Зандър приключихме огледа на баните зад хана, сър. Може да заведем момичетата да се измият — тя завъртя палец към прозореца. — После със Зандър ще нагласите стражите и ще потърсите кораба, докато ние сме навън.
— Добре — Кейдън взе долната си риза и я облече. — Ще ти помогна да отведеш жените до долу… Какво?
Лев повдигна високо вежди.
— Мислех си, че… че може би със Зандър също ще успеете да се изкъпете?
— Аз току-що се измих.
— Не достатъчно добре. А и ние трябва да понасяме вонята ви.
Сафи не можа да се стърпи:
— Иска да каже, че смърдиш като задника на умряло куче.
— Ще го запомня — отвърна Кейдън.
В същото време Лев възкликна:
— Брей, чуй го само този планински говор. Звучиш по-зле и от него.
Червенината пламна по бузите на Сафи. Мътните да ме вземат. Толкова отдавна не беше говорила на карторски. Орхинският диалект е пропълзял в думите й и ето че Кейдън се усмихваше, докато запасваше меча на кръста си. Истинска усмивка, като онази на шлифования измамник, когото беше срещнала на игра на карти. Хитра, потайна…
И Сафи си спомни, че този мъж беше враг. Той беше причината животът й да се превърне в пепел. Не биваше да забравя това. Тези хора бяха нейни зложелатели и тя трябваше да им избяга.
ОСЕМНАЙСЕТ
Изьолт се събуди с напълно схваната лява ръка. След срещата си с Есме беше спала зле, на пресекулки, но последния път, когато се унесе, проспа няколко часа в неудобна поза, с ръката под хълбока си.
Превъртя се, с дясната си ръка повдигна лявата… а после се изправи. Прозрачна розова светлина се просмукваше в покритата с мъх сушина, която бяха делили с кръвовещия. Въздухът беше влажен от вчерашния дъжд, но топъл, а Едуан дишаше тихо и равномерно на няколко крачки от нея.
В гърдите й пламна топлина. Как е могъл да заспи? Защо не я е събудил да бди на пост?
Две седмици пътуваш, без никой да те пази, загриза я съвестта.
Да, заспори тя със себе си, докато разтриваше ръката си, но вече не се налага да го правя. Сега можеше да използва всички възможни средства, а кръвовещият беше точно това — средство. Инструмент.
Дар.
Изьолт си спомни думите на Есме и потрепери. Кукловода беше убила онези хора, за да й „помогне“, и не за първи път тя си пожела да има човек, който да й съдейства срещу Есме.
Богиньо, на този етап би приела всичко — някой все трябваше да знае за съновиденията и контролираните от Кукловода пръснати.
Становещи като нас, беше казала Есме, и Изьолт заразтрива още по-енергично ръката си. Тя не беше като Есме. Тя не беше като Есме.
Покой, заповяда на себе си момичето. Покой в пръстите на ръцете и на краката.
След като отново почувства ръката си, Изьолт се измъкна навън в зората с облекчението, че има какво да свърши. Провери дали сабята й е на място и дали саламандровото наметало, тоест саламандровото наметало на Едуан, е вързано здраво, после се мушна между близките стенещи борове. Докато вървеше, стискаше в ръка нишкокамъка си.
Идвам, Сафи. Както държеше плътно рубина, за няколко мига ледът в раменете й се разтопи. Рухна под вълна от топлина. Топлина, която се разля в гърдите й, притисна дробовете й… Надежда, осъзна тя накрая. Вяра, че двете със Сафи ще се намерят.
На следващата стъпка сребърният талер, вързан на същата кожена връв като нишкокамъка, звънна в кокалчетата й. Едуан беше пробил дупката в окървавеното сребро толкова леко, все едно беше хартия, и сега двуглавият орел беше топъл. Тя отпусна ръка. Забърза, а краката й зажвакаха по мократа земя.
Когато се върна под мъхестата сушина със заек от капана й, кръвовещият се бе събудил и седеше със скръстени крака на скалата. Очите му бяха затворени, ръцете — отпуснати на коленете. Медитираше.