Изьолт беше чела за практиката в книгата си за Карауенския манастир. Тишината и спокойствието помагаха на монаха да отдели съзнанието от тялото си.
Изьолт беше пробвала веднъж, но без успех. И бездруго вече се мъчеше всячески да се отдели от чувствата си — ами ако се отървеше и от мислите си, какво щеше да й остане?
Едуан с нищо не показа, че е забелязал връщането й, затова тя тихичко се вмъкна под сушинката. Свали саламандровото наметало, запретна ръкави и се зае да одере заека.
— Няма време.
Изьолт трепна. Не беше чула стъпките на кръвовещия, но за разлика от неговата реакция снощи, тя застина напълно неподвижно. Драскотината на гърлото й, точно над ключицата, беше достатъчно предупреждение никога вече да не го стряска.
Когато Едуан й каза в Лейна, че ще я убие, тя не му бе повярвала. Но снощи му повярва.
— По-лесно е да одереш кожата на заека, докато е прясна…
— Това може да почака няколко часа — далмотският му беше дрезгав от съня.
— Месото ще се развали.
— Тогава ще хванеш друг — отвърна той. — Трябва да стигнем колкото може по-далеч, преди жегата да стане нетърпима.
— Защо? — попита Изьолт, но кръвовещият не й обърна внимание и за по-малко от минутка разчисти лагера.
Събра всичко, сгъна го и го прибра в чантата на Изьолт. После я преметна на гърба си и беше готов за път.
Изьолт го наблюдаваше. Мъжът се движеше пъргаво. Без излишни движения, изглежда, вещерството му даваше бързина и изящество, с каквито друг човек не можеше да се мери.
Човъркаше я да разбере как действа то. Човъркаше я да го попита какво изпитва, когато го обладае такава сила, и дали е вярно, че магията му била свързана с Пустотата. Но си замълча.
С часове вървяха, Едуан — неизменно на няколко крачки зад нея. Отказа да върви отпред, явно очакваше Изьолт да го намушка в гърба. А може би това беше изпитание за доверието й към него.
Което и да беше от двете, Изьолт не се противи. Засега.
Кръвовещият я направляваше с по една-единствена груба дума. В един миг газеха през кални наводнени райони, в следващия той й нареждаше да завие надясно и да излезе оттам.
„Право на изток“ — казваше той рязко. Или: „Още малко на юг“.
Изьолт така и не разбра дали менеше посоката, защото Сафи беше променила своята, или миризмата й ту се появяваше, ту чезнеше… и после пак се появяваше, а Едуан я следваше според силите си. Но на всеки няколко минути той спираше, затваряше очи и подушваше въздуха.
После клепачите му се повдигаха и за части от секундата ирисите му пламваха в аленочервено.
След половин ден покрай червени кори и тъмни иглички боровете станаха по-дребни и отстъпиха място на широколистни млади дръвчета. Сребристите стволове на дъбовете поеха горското царство, обградени от папрати и бял асфодел. Наблизо течеше широката и мътна река Амонра.
От картата в чантата си, а също и от уроците с Матю и Хабим, Изьолт знаеше, че скоро гората щеше да свърши. Земята щеше да слезе в мъглив пролом с гъсти храсталаци и дебели колони от камъни. Реката също щеше да се спусне в извисяващия се Амонраски водопад.
Преди двайсет години марсточаните бяха водили битка тук срещу нубревненците. Тук огънят беше прогонил семействата от домовете им, а Нубревна беше изгубила войната. Поредната страна в списъка.
Преди нея е била Далмотия. Преди Далмотия е бил Марсток. От векове насам полуостровът минаваше от ръка на ръка и от векове насам никой не беше печелил, нито пък губил напълно.
Кръвовещият пое шумно дъх и очите му се напълниха с кръв.
— Имаме два избора — рече той накрая, — или да се спуснем по по-безопасния път в пролома покрай Амонраския водопад, или да продължим на североизток през гората. И преди да си казала „водопада“, имай наум, че този път е по-бавен.
— Далече ли е Сафи? — попита Изьолт и присви очи към пролома, над който кръжаха птици.
— Далече.
— Можеш ли да бъдеш по-точен?
— Не.
Ноздрите на Изьолт се разшириха. Покой.
— Откъде да знам, че ме водиш в правилната посока?
— Откъде да знам, че остатъкът от парите ми е у теб?
Едуан имаше право, а и вече се бяха съгласили, че неминуемо ще се предадат един друг.
— Колко опасен е „опасният“ път?
— Много.
Изьолт не можа да се сдържи. Въздъхна.
Без да променя изражението си, Едуан предложи:
— Наблизо има селище. Мога да ти взема кон. С него ще можем да вървим по-дълго, преди да се умориш.
— Колко наблизо? — Изьолт и сама можеше да си вземе кон.
— Час на север с най-бързата ми крачка. Ще се върна до късния следобед.