— А аз… да стоя и да чакам? — Едуан кимна и Изьолт трябваше да си поеме два пъти дъх, преди да продължи спокойно: — И конят ще си струва загубеното време?
— Твоята приятелка е натам — той посочи на югоизток, към Спорните земи. — Тя има преднина от много, много левги и много, много дни. Конят ще помогне.
Колкото и на Изьолт да не й се щеше да признае, доводът му беше логичен. Използвай всяко възможно средство. И все пак мисълта да чака няколко часа…
Кръвовещият взе мълчанието й за съгласие. Протегна ръката си.
— Върни ми наметалото. Монасите получават отстъпки при пазарлъка.
Изьолт не можа да му откаже. Наметалото си беше негово. Но го засваля от раменете си неохотно, бавно-бавно. Хладният въздух я обгърна отвсякъде.
Тя преглътна. Кръвовещият обърна бялата страна навън и с леко движение се загърна в него.
— Скоро ще се върна — рече й сърдито, докато се обръщаше. Подуши и се изопна. — Дотогава се скрий някъде. В Спорните земи има и по-лоши неща от кръвовещите.
Конят нямаше да им спести много време. Не и в труднопроходимите Спорни земи. Стига да можеше, Едуан наистина смяташе да намери кон на нишковещата, но не това беше основната причина да се отклони сам от пътя.
Бе надушил чиста езерна вода и мразовита зима. Миризмата на кръв, която го преследваше от измяната на Леополд насам. Чиято и да беше, тя принадлежеше на човека, помогнал на Леополд да спрат Едуан. Миризмата, която се носеше над мястото, където бе скрил парите си, миризмата, която, както предполагаше, принадлежеше на крадеца на талерите му.
А как парите бяха попаднали в ръцете на нишковещата — ето още един отговор, който щеше да изтръгне от гърлото на въпросния човек. И с него нямаше да бъде толкова щедър, колкото беше с Леополд при Кладенеца на произхода в Нубревна.
А най-добре щеше да бъде, ако успееше да открие този призрак и къде беше забутал парите му, и после нишковещата повече нямаше да му трябва. Можеше да остави нея да гние в гората, а Корлант — в колонията му.
Тази мисъл го пришпори да побърза. Дърветата бяха тънкостволи, папратите — ниски. Беше лесно да профучи през тях. Светът наоколо се сля в едно. Зеленики, гранит, кори, обвити в покрова на безкрайна мъгла.
Скоро щеше да научи всичко.
След като усърдно беше проследил нишковещата, която се намираше на стотици левги извън обсега на магията му, новата плячка не искаше почти никакви сили. Той използва излишната магия, за да подсили още повече спринта си.
Докато, както ставаше всеки път, не изгуби следата. Между единия скок и следващия тя просто изчезна. Нямаше мразовити зими. Нямаше чисти езерни води.
Едуан спря рязко и изсъска под носа си:
— Не пак, не пак!
Всеки път ставаше така. Всеки път стигаше съвсем близо и тогава губеше миризмата.
Стъпил с единия крак върху килим от борови иглички, а с другия върху възлестия корен на един кипарис, той затвори очи. Обърна ума и вещерството си навътре. Миг след миг се нижеха. Гората край него се събуди, полека-лека се зае с обичайните си дела. Отначало предпазливо — плахи чучулиги. Бдителни златки.
Ако успееше да успокои ума си, да укроти тялото си, тогава вещерството му щеше да стигне връхната си точка.
Това беше планът му, додето отляво не се чу гърлен врясък.
Мигом клепачите на Едуан се отвориха. Погледът му срещна този на една полска врана, чиито черни очи и сив клюн стояха напълно неподвижни. Вятърът повяваше размъкнатите й пера. Враната не побягна, не шавна. Тя преценяваше Едуан съвсем открито.
Космите по врата му настръхнаха. Той никога не беше виждал сама полска врана. Обикновено те летяха на големи ята извън гората.
Едуан подуши въздуха. От рибите до птиците, всички животни носеха все същия див мирис на повърхността: свобода. А над него се долавяше… горска мъгла.
Той се покашля — остър звук, който се разнесе във въздуха в сечището. Враната примига. Едуан повтори кашлянето и този път пернатата твар разбра намека и литна, отнасяйки свободата и мъглата си надалеч толкова бързо, колкото й позволяваха крилата.
Нова кръв се навря в носа му. Вещерството му се разбуди. Кръв. Магия. Стотици хора. Множество миризми се смесваха една с друга. От деца до старци. Най-различни по вид. И всичко идеше право отпред.
Пирати, не ще и питане. Но от коя клика? И защо чак толкова дълбоко във вътрешността? Както Червените платна със своите многобройни флотилии, така и бейдидчаните със своите потайни нападения с морски огън гледаха да атакуват в близост до брега.