Но и едните, и другите убиваха и поробваха. Както нямаше спасение от войната и ураганните дъждове, така нямаше спасение и от господството, което хората си налагаха едни на други. Обаче човек можеше да опита да се промъкне тихомълком покрай тях и ето защо Едуан продължи дебнешком напред. Чисто самосъхранение. Трябваше да разбере с какво могат да се сблъскат в Спорните земи с нишковещата. Трябваше да узнае кой път ще хванат пиратите, щом излязат от другия край на долината.
Особено ако ще си имат работа с Червените платна.
Затова, след като по примера на нишковещата обърна наопаки карауенското си наметало, той забърза покрай боровете и малките ели, докато накрая се покатери на широк гошорнски дъб и приклекна на един от клоните му, за да види кой ще мине по калната отъпкана земя отдолу.
Не бяха Червените платна, които се появиха пред погледа. Авангардният конник беше облечен в бозави дрехи, но кафявата му кобила беше препасана с бейдидско седло, украсено с пискюли от родното им Пясъчно море.
След първия съгледвач още двама бейдидчани минаха в лек раван. Следваха ги пехотинци, за които Едуан и не подозираше, че съществуват в бейдидската армия. Но ето ги, маршируват, мъж след мъж, след жена, в дълга колона по един. Малки, но силни крачки. Сабите подрънкват на хълбоците им.
Сред тях имаше и доста вещици. Едуан помириса бури, камъни, огньове, приливи.
И за всеки случай задуши по-усърдно. Но не, пак беше изгубил чистата езерна вода и мразовитата зима. Досега трябваше да проумее, че призракът всеки път го мами. Безполезна работа, всеки път. Само го отклонява от пътя му.
Докато Едуан се чудеше дали да не задигне един от красивите коне от бейдидския ездач, отпред зачаткаха копита и двайсет мъже се появиха на хоризонта. В крачките им нямаше ред, а командата им беше разпасана. Имаха камшици, а по краката и хълбоците на конете им се виждаха отворени рани.
Червените платна.
Тутакси космите по врата на Едуан настръхнаха. Нямаше човек, който да поиска селището или племето му да бъдат нападнати от пирати, но бейдидчаните поне следваха морален кодекс. А Червените платна — не, Едуан знаеше това от първа ръка.
Едно нещо го накара да се намръщи, да изпружи врат, за да вижда по-добре, и това бе защо тези две клики пътуваха заедно. Те бяха съперници, вечно воюваха за повече територия, повече роби, повече богатства. А ето че цяла войска от вражески пирати сега маршируваше дружно.
Миг след това дойде и отговорът. Тъкмо когато Червените платна минаха под шпионския клон на Едуан, бейдидчанинът се върна в тръс, за да ги посрещне.
— Къде са останалите ти хора? — заговори той на най-противния от всички Червени платна.
Сред всичката злина отдолу, този мъж се радваше най-много на ужасите. Личеше си по браздите в миризмата на кръвта му. Счупени пръсти и извадени нокти.
Кръвта на този човек казваше, че той е чудовище. А червеното му седло говореше, че той е водачът.
— Надушихме наградата си — рече мъжът с презрение и равнодушие.
Какъвто и да беше съюзът им, той не беше здрав.
— Да изгорите в огньовете на ада — изплю бейдидчанинът. Кобилата му запристъпя неспокойно. — До утре трябва да стигнем в селището на пуристите. Нима мислиш, че ще чакаме?
— Ако скоро не ни настигнат, тогава да.
Бейдидският ездач изруга отново, този път на език, който Едуан не разпозна. Но докато обръщаше коня си, изрева:
— Кралят ще научи за това. Обещавам ти.
— А аз ти обещавам, че на него ще му бъде все едно.
Тъкмо бейдидчанинът се върна в лек галоп обратно на предната линия, на кон се появи друг пират от Червените платна. Горяла коса и опушена плът. Есенни клади и викове за милост.
Огневещ. Кожата на Едуан настръхна. Огънят го… смущаваше.
Водачът също го забеляза.
— Закъсняваш — провикна се. — Иди да помогнеш на другите. Те са близо до водопада. Искам още днес да заловим онази нишковеща.
Нишковеща. Водопад. Думите се свързаха в съзнанието на Едуан и миг по-късно той заслиза безшумно по клона.
Додето от листата не изскочи призрак — черна птица с огромни криле. Враната отлетя с крясък в небето.
Огневещият вдигна глава. През дупка в листака очите му срещнаха тези на Едуан. Мъжът се усмихна. Плесна с ръце. Гошорнският дъб лумна в пламъци.
За секунди цялото дърво запука, запращя и буйно се разгоря. Ако Едуан не си беше сложил саламандровото наметало, той също щеше да се подпали.
Но загърнат в него, той скочи на земята. Там с треперещи пръсти върза през устата си превръзката против огън.