Неприемливо. Тунелът, семействата и живота, с който се бяха примирили. Помощта идва, искаше му се да каже Мерик. Работя колкото може по-бързо.
— Насам, сър.
Кам зави наляво. Двама старци, които играеха таро, се отдръпнаха, за да им направят път, колкото да се проврат между тях. После момичето изчезна в парче мрак, където светлината от огъня не достигаше.
Изминаха петдесет и шест крачки в тъмнината (Кам броеше както винаги), преди отпред да заблести бледа жълта светлина. Още петдесет и две крачки и стигнаха до нея: огневещерски фенер огряваше остър завой надясно в тунела. После още мрак — този път в продължение на сто и шест стъпки, като по целия път капеше вода.
Накрая почувства промяна в походката на Кам. Момичето забави ход, чу се шумолене като от пръсти, галещи стена, после тя се изпари.
Просто изчезна.
В един миг Мерик чуваше запъхтяното й дишане и чаткането на ботушите й. В следващия остана само плясъкът на капките вода.
И тъй, също като Кам, той плъзна длан по стената на тунела и продължи напред…
Силата запращя по него.
Това продължи само миг, температурата спадна. Въздухът се изсмука от ушите и дробовете му. И той премина. Светлината се завърна, неравномерна, но ярка. Нисък тунел от тухли се простираше от единия до другия край, а от всички страни прииждаха звуци — хорски викове, тропот на крака.
И ревът на водата, която минаваше през някой далечен тунел на всеки няколко секунди.
Кам дръпна качулката ниско над лицето си и то се скри напълно.
— Трябваше да те предупредя за старите стражи-заклинания. Те имат за цел да не пускат хора, но явно вече не работят както някога. О, но прости ми, сър. Къде са ми обноските? — тя разтвори широко ръце. — Добре дошъл в моя втори дом, сър. Добре дошъл в резервоарите.
Стана почти пладне, преди Вивия да успее да се върне в подземието. Времето я притискаше, чакаше я цяла камара работа. Провери езерото, претърси тунелите. Думите се въртяха като ритъм за тичане. Фенерът й се клатушкаше и пращеше. Провери езерото, претърси тунелите.
Когато стигна езерото, вече тичаше и без да мисли за униформата, изхлузи ботушите и куртката си, бричовете и блузата. Имаше нещо нередно — виждаше се по широките вълни, които потрепваха по езерната повърхност.
— Угасни — измърмори тя.
После се гмурна. Твърде много вода. Това беше първото нещо, което усети, щом се потопи. Имаше вода, която не бе срещала никога досега. Тя се виеше през реките и се вливаше в резервоарите. Вивия трябваше да разбере защо. Трябваше да открие откъде.
Вчерашният трус не беше причинил значителни щети на повърхността, но Вивия се боеше, че същото едва ли можеше да се каже за подземните галерии.
Тя се спусна в сърцето на езерото, където кристалните води бяха толкова студени, че можеха да се хванат в ръка. Където скалите бяха толкова остри, че можеха да режат. Но само тук принцесата можеше напълно да се свърже с нуждите на езерото, с усещанията му.
Дълбоко, дълбоко навътре във водите му, там, където основите на платото се свързваха със Сирмайските планини от незапомнени времена, Вивия усети вливането на нова вода. Тя не беше от скорошните бури, а от земетресението, и не се ограничаваше до платото, а си бе пробила път под долината към планината.
Там през процеп в земята се просмукваха струйки. Нов леден и чист поток, който увеличаваше обема на водата в тези тунели и на Тимец. Горната река, над езерото.
Водата се движеше нагоре, нагоре като жужащи в кошер пчели. И не само нагоре, а и в кръг, надолу, навсякъде. Ако скоро не я отклоняха, язовирът щеше да прелее. Градът щеше да се наводни. Това нямаше да стане веднага. Мигът щеше да назрява месеци, може би дори години, защото новите поточета бяха малки. Цепнатини в скалата. Но ако тези цепнатини се превърнеха в проломи, ако още един трус разлюлееше долината Стефин-Екарт, тогава водата щеше да нахлуе твърде бързо, за да може да бъде спряна. Градът щеше да потъне за дни.
А ако бентът се пръснеше — даже за часове.
Последният й спор с Линдей в Залата за битки отекна в мислите й: Ако стане нужда, народът ни ще бъде в безопасност даже извън границите на Нубревна.
Не. Вивия не можеше да обвърже Нубревна с пуристите. Това не беше решение.
И все пак… Серит Линдей. Защо всичко се въртеше около него? Откакто пукнатината се появи в язовирната стена за първи път преди три години, не друг, а той се противопоставяше да я поправят. Сега пак той правеше сделки с пуристите и не друг, а той разполагаше с врата за подземието, скрита в оранжерията му.